Дълга целувка за сбогом

Разпитах го за цялата предистория на случая. Посещенията на Филип Кориган, операцията на коляното, после оплакванията от болки в гърба и крака. Болките възниквали дори при кашлица. Обичайните тестове — рефлекс на глезена, рефлекс на коляното, повдигане на краката. Солсбъри установил намалена чувствителност, миелограмата потвърдила това. И накрая диагнозата: остра дискова херния между третия и четвъртия лумбален прешлен.

— Имаше ли нещо необичайно в операцията? — попитах аз.

— Не, беше съвсем стандартна — каза Солсбъри.

Това ми хареса. Какъв човек само — реже жива плът, отстранява болните тъкани, после зашива всичко. И за него това е стандарт. Нищо чудно, че изпитваме страхопочитание към лекарите.

— Започнах разреза от първия лумбален прешлен, малко над кръста — продължи той. — Всичко беше нормално.

Слязох надолу през подкожната и мастната тъкан. Прерязаните кръвоносни съдове биваха клампирани и обгаряни. Открих пространството между третия и четвъртия лумбален прешлен. Без проблеми отстраних лигаментум флавум, а също така горната част на четвъртия и долната част на третия прешлен.

Разпитах го стъпка по стъпка, за да усетят заседателите, че този лекар си знае работата. Бил е там, по дяволите. Не Дан Сефало. Не Уоткинс. Солсбъри е бил там. Сега Солсбъри беше учител и заседателите слушаха като ученици всяка негова дума. Може би не всички успяваха да си представят движението на скалпела, но това нямаше значение. Роджър Солсбъри си разбираше от занаята, знаеше безкрайно повече от съдебните заседатели — шеф на туристическа агенция, две домакини, студентка и двама пенсионирани бизнесмени. Исках да им внуша една съвсем простичка мисъл: _Кои сме ние, та да съдим този човек?_

— Отстраних дисковата материя, нуклеус пулпозус. — Роджър Солсбъри посочи схемата, която бяхме увеличили до размерите на филмов плакат. — При дискова херния тя е като пастата за зъби. Изстиска ли се веднъж, няма връщане.

Отлично сравнение. И как да не е отлично, като го тренирахме от месеци.

— Какво направихте след това? — запитах аз.

— Отстраних с форцепса остатъчния дисков материал. — Имаше ли нещо необичайно до този момент?

— Нито дотогава, нито по-късно — спокойно изрече той.

— Операцията мина без произшествия. 1 — Какви бяха жизнените показатели на пациента? — Всичко в нормата. Кръвно налягане, пулс и дишане.

По-късно щяхме да потвърдим това и с писмените показания на анестезиолога.

— Изслушахте ли изявленията на доктор Уоткинс относно форцепса?

— Изслушах ги.

— Случи ли се нещо необичайно с форцепса?

— Не, не е напускал пространството между прешлените и в никакъв случай не е доближавал аортата. Пациентът понесе операцията нормално във всяко едно отношение.

— Кога видяхте Филип Кориган за последен път?

— Посетих го в интензивното отделение и по-късно в личната му болнична стая.

— Какво бе състоянието му?

— Нормално. Никакви признаци за подуване на корема, нормално кръвно налягане, хемоглобин и хематокрит. Никакви симптоми на кръвоизлив или аневризъм.

Задържах го още няколко минути, за да разкаже колко бил изненадан на следващата сутрин, когато узнал, че аортата на Кориган се е спукала през нощта. В гласа му звучеше съвсем искрено съжаление за смъртта на пациента. Аз кимнах сериозно и също тъй искрено — за да постигна подобна искреност ми трябваха три години в правния факултет, десетина години практика и няколко филма с Джими Стюарт. После седнах и на моето място застана Дан Сефало.

Предстоеше му трудна задача. Беше разпитал целия персонал на ортопедията и всички единодушно потвърждаваха отличното състояние на Кориган след операцията. Аневризмът не бе станал в хирургичното отделение. Сега Сефало трябваше да убеди заседателите, че Солсбъри е закачил предната част на аортата, предизвиквайки по този начин разкъсването й десет часа по-късно. Излишно бе да пита Солсбъри дали има такова нещо. Щеше да чуе категорично „не“. Значи трябваше пак да повика Уоткинс за контрасвидетелство. Но за това имаше време. Сега заседателите гледаха Сефало и се чудеха как ще отвърне на удара.

Днес той изглеждаше още по-зле от обикновено. Всички редовни посетители на съда знаеха, че облеклото му е чиста измама, породена от едно старо дело. Преди много години, нейде из пущинаците на област Окичоби, той се явил с копринен костюм да защитава някакъв мъж, обвинен в кражба на плодове от портокалова плантация — по ония места това се смята за злодеяние, като конекрадството в Дивия запад. Прокурорът бил местен човек и в заключителната си реч попитал съдебните заседатели на кого ще повярват — на него или на тоя наперен адвокат с лъскавия костюм. Естествено, повярвали на своя човек.

Дан Сефало запомнил урока. Смъкнал ролекса, захвърлил пръстените и зарязал копринените вратовръзки. Днес носеше дрехи, каквито не би приела нито една благотворителна организация. Колкото по-сериозни дела печелеше, толкова по-вехти дрипи навличаше.

Но днес не опираше до облеклото. Сефало бе пребледнял и нервен. Яви се в съда с парченце тоалетна хартия на брадата. През хартията прозираше кръв. _Май тая сутрин са ти треперили ръце, мой човек?_ Непрекъснато си шушукаше с един млад адвокат и двама помощници. Успях да подслушам само едно изречение. „Пристигна ли вече?“ — попита Сефало. Младият адвокат поклати глава.

Сефало започна разпита с въпрос, дали е възможно хирургът да пробие аортата, без да усети.

— Едва ли — отговори Солсбъри. — Всеки хирург гледа докъде е навлязъл форцепсът и усети ли съпротивление, веднага спира.

Тайно хвърлих поглед към Мелани Кориган, която седеше със скромно събрани крака. Днес носеше простичка ленена рокля в черно, навярно за да изрази безграничната си скръб. Исках да видя отблизо що за жена е, та да замисля смъртта на собствения си мъж. Актриса, мина ми през ума. Измамница на мъже, дето и без това само чакат някой да ги измами.

— Отказах й — увери ме Солсбъри снощи. — Филип ми беше приятел. За нищо на света не бих го убил.

— А дали тя прие отказа? — запитах аз.

Роджър сви рамене. Казала, че познава момчета, де щели да пречукат Филип, без да им мигне окото.

Не се и съмнявах. Няма как да прегазиш канавката с чисти нозе. Щом се беше събличала по ония мизерни кръчми, трябваше да е срещала сводници, наркопласьори, гадни ченгета, мошеници и прочие паплач от подземния свят. Плюс някой и друг наемен убиец. Роджър Солсбъри нямаше как да се мери с такива юнаци. Но, разбира се, Филип Кориган не бе умрял от куршум, нож или примка. Беше издъхнал от аневризъм дванайсет часа след операция на моя клиент.