Добри поличби

— Но не може да оставиш всичко просто така! — втурна се напред Анатема. — Помисли си какви неща само можеш да направиш! Добри неща.

— Като например? — попита Адам.

— Ами… например можеш да върнеш всичките китове като за начало.

Той наклони глава настрана.

— И това ще спре хората да ги убиват, така ли?

Тя се поколеба. Хубаво щеше да е, ако можеше да отговори с „да“.

— Ами ако хората почнат да ги убиват, какво ще ме помолиш да направя за тях? — продължи Адам. — Не. Май че почнах да му хващам цаката. Почна ли да се бъркам така, няма спиране. Струва ми се, че единственото разумно нещо е хората да знаят, че ако убият кит, ще си имат мъртъв кит.

— Това показва много отговорно отношение — обади се Нют.

Адам вдигна вежда.

— Просто разум — обясни той.

Азирафел потупа Кроули по гърба.

— Май оцеляхме — рече той. — Само си представи какъв ужас щеше да бъде, ако бяхме поне малко от малко компетентни.

— Мда — отвърна Кроули.

— Колата ти действаща ли е?

— Май ще трябва да се поработи по нея — призна Кроули.

— Мислех си, че можем да откараме тези добри хора до града — предложи Азирафел. — Дължа една вечеря на мадам Трейси, убеден съм. И на нейния момък, разбира се.

Шадуел надзърна през рамо, а после погледна мадам Трейси.

— Тоя за кого приказва? — попита той тържествуващото й изражение.

Адам се върна при Ония.

— Ами то май трябва вече да си ходим — рече той.

— Но какво се случи всъщност? — възкликна Пепър. — Искам да кажа, станаха едни такива…

— Вече няма значение — прекъсна я Адам.

— Но ти можеше да помогнеш толкова много… — подхвана Анатема, щом децата се запътиха обратно към колелетата си. Нют я прихвана нежно за лакътя.

— Идеята не е добра — заяви той. — Утре е първият ден от остатъка на нашия живот.

— Знаеш ли — подметна тя, — от всички изтъркани лафове, които открай време страшно мразя, тоя е безспорният връх.

— Невероятно, нали? — ухили се щастливо Нют.

— Защо на вратата на колата ти пише „Дик Търпин“?

— Всъщност е шега — обясни Нют.

— Хммм?

— Защото накъдето и да тръгна, задържам движението — смънка той нещастно.

Кроули изгледа мрачно контролното табло на джипа.

— Съжалявам за колата — обясняваше Азирафел. — Знам колко много ти харесваше. Може би ако се съсредоточиш, ама наистина здравата…

— Няма да е същото — пресече го Кроули.

— Сигурно няма.

— Съвсем новичка я взех навремето, знаеш ли. Не беше кола, а по-скоро нещо като ръкавица, която обгръща цялото тяло.

Той подуши из въздуха.

— Какво гори?

Повя ветрец, вдигна прах и пак го слегна. Въздухът се нагорещи, натежа и хората залепнаха в него като мухи в сироп.

Той извърна глава и съзря ужасената физиономия на Азирафел.

— Ама то свърши — възкликна той. — Не може да стане сега! Онова… онова нещо, точният момент или каквото ще да е там отмина! Свърши!

Земята се разтресе. Шумът беше като от влак в метро, който обаче не минава под земята. Повече приличаше на влак, излизащ на повърхността.

Кроули защрака със скоростния лост като побъркан.

— Не е Велзевул! — крясъкът му надвика вятъра. — Това е Той! Неговият баща! Това не е Армагедон — лично е! Пали бе, кола с кола проклета!

Земята под Нют и Анатема се разшава и ги запрати върху танцуващия бетон. Измежду пукнатините бликна жълт дим.

— Като вулкан е! — изкрещя Нют. — Какво е това?

— Каквото и да е, бая се е ядосало — забеляза Анатема. Кроули сипеше псувни в джипа. Азирафел положи ръка на рамото му.

— Тук има човеци — рече той.

— Да — сопна му се Кроули. — И аз съм тук.

— Искам да кажа, че не бива да позволяваме това да им се случва.

— Абе кво… — подхвана Кроули и млъкна.

— Искам да кажа, като се позамислиш, и без това достатъчно бели сме им навлекли. И ти, и аз. За всичките тия години. С едно, с друго.

— Само си вършехме работата — смънка Кроули.

— Е, и? Мнозина в историята просто са си вършили работата и виж какви бели са направили.

— Да не ми предлагаш случайно да се опитаме да Го спрем?!

— Имаш ли нещо да губиш?

Кроули понечи да възрази и осъзна, че нямаше какво да губи. Нямаше какво да загуби освен онова, което вече беше загубил. Не можеха да му сторят нищо по-лошо от онова, което така или иначе щяха да му сторят. Най-накрая се почувства свободен.

Бръкна под седалката и напипа един крик. Ако това не свършеше работа, значи нищо не можеше да я свърши. Всъщност много по-ужасно би било да излезеш насреща на Сатаната с нещо, дето по мяза на прилично оръжие. Тогава вероятно би хранил някаква надеждица, което щеше да влоши положението.

Азирафел вдигна меча, изтърван от Война, и замислено го претегли на ръка.

— Леле-мале, колко години минаха, откакто съм държал такова нещо!

— Към шест хиляди — обади се Кроули.

— Ей Богу, толкова — възкликна ангелът. — Ех, какви времена бяха, грешка няма. Доброто старо време.

— Абе не беше — подметна Кроули.

Грохотът се усилваше.

— По онова време хората знаеха кое е правилно, кое е грешно — продължаваше мечтателно Азирафел.

— Ами да. Я си помисли.

— А-ха. Мда. Много сме им се бъркали, така ли?

— Да.

Азирафел вдигна меча. Чу се „Ууумпф!“ и той изведнъж пламна като магнезиева пръчка.

— Веднъж като го научиш, не се забравя — заяви той. Усмихна се на Кроули.

— Просто искам да ти кажа — подзе той, — в случай че не успеем да се измъкнем, че… винаги съм знаел, че нейде дълбоко в тебе се таи искрица доброта.

— Точно така — горестно потвърди Кроули. — Радост голяма.

Азирафел му протегна ръка.

— Радвам се, че се познавахме — заяви той. Кроули пое дланта му.

— До следващия път — рече той. — И… Азирафел?