Фаворит

Вглеждах се в страницата, докато буквите не се разляха пред очите ми.

Това, което се случи после, предполагам, отчасти беше забавена реакция на пещерния страх, който изпитах, докато черното дуло на револвера на чичо Джордж беше насочено към корема ми; отчасти се дължеше на глада и смъртната умора и, разбира се — на натрупания стрес от последните седмици. Ръцете ми, цялото ми тяло започнаха да треперят. Опрях нозе в краката на масата, където бях седнал, и сграбих здраво дебелата книга, опитвайки се да се спра. Продължи минути, докато не извиках от слабост, после постепенно почна да преминава, напрежението изчезна от мускулите ми и чувствах само силен студ.

Чичен Итца. Станах внимателно и затворих книгата, като я сложих обратно на лавицата и тръгнах, влачейки се към колата. Бях поставил по-добра клопка, отколкото си представях, като обявих, че съм разбрал какво ми е казал Джо, преди да умре.

Спомних си ясно кабинета със стъклените шкафове. Тежкото дъбово бюро с орнаменти, папките, посветени на индианските племена, и отделната папка, надписана грижливо „Маи“. Чичо Джордж ми бе говорил много за маите; и си бе дал сметка, че думата Чичен Итца ще ме насочи право към него.

Осемнадесета глава

Това, което успях да направя в името на любовта си към Кейт, бе да разбия света й на парчета.

Стоеше пред мен, владееща се напълно, с толкова нескривана омраза в погледа, че буквално усещах болката си като горчивина в устата. Най-после вътрешните й огньове бяха запалени. В лицето й личеше нова зрялост и дълбочина, като че ли през последните две седмици бе станала жена. Това я правеше по-желана от всякога.

Разследването и съдебното дирене около живота и смъртта на Джордж Пен преминаха на два етапа и току-що бяха свършили; полицията, свидетелите, Кейт и аз стояхме в залата на брайтънския съд, като се готвехме да тръгваме.

Присъдата — временен пристъп на лудост — бе милостива, но всичко това не се изплъзна от душещите скандали журналисти. Разкритията за престъпната дейност на чичо Джордж и фирмите „Л. С. Пърт“ и „Марконикарс“ постоянно излизаха на първите страници цели две седмици.

Внушението ми чичо Джордж да се самоубие не бе помогнало никак на леля Деб. Бе невъзможно да се скрие истината от нея и шокът и психическото сътресение предизвикаха серия сърдечни пристъпи, четвъртият от които — фатален. Но за Кейт, която макар че не бе знаела нищо, може би това беше най-доброто.

Тя трябваше да се изправи лице в лице с неговата вина, но не с процес или присъда и затвор.

Така или иначе писмата ми със съболезнователни думи не получиха отговор. Телефонните обаждания не откриваха никого. Сега вече знаех защо. Тя ме обвиняваше за мъката, която бе изпитала.

— Ненавиждам те — каза тя с твърд глас. — Отвращаваш ме. Ти се промуши като червей в дома ни и прие всичко, което ти дадохме… — Помислих си за онези нежни целувки и пламъчетата в очите й. — И за благодарност подгони като хрътка нещастния стар човек, подгони го до смърт и в крайна сметка уби и една беззащитна стара жена. Сега нямам нито чичо, нито леля. Никъде си нямам никого. Съвсем никого.

Заговори с внезапна болка.

— Защо го направи? Не можа ли да ги оставиш на мира? Защо разруши дома ми? Знаеш колко ги обичах. Не мога да те гледам, мразя те толкова много…

Преглътнах и се опитах да докарам малко слюнка в пресъхналата си уста.

— Помниш ли децата, които трябваше да бъдат водени на училище с един специалист по джудо, за да бъдат в безопасност? — успях да кажа накрая.

Но Кейт гледаше с празен поглед, като че ли не бе чула нищо.

— Ти си най-голямото животно, което съм срещала, и макар че направи невъзможно да те забравя, никога няма да мисля за теб без… без… — гърлото й се сви конвулсивно, като че ли щеше да й прилошее. Обърна се рязко и несигурно закрачи към голямата главна врата, водеща на улицата.

Посрещнаха я блясъци на светкавици от фотоапаратите и видях как неуспешно се опитва да скрие с ръка лицето си. Уязвимостта и самотата, излъчвани от фигурата й с приведени рамене, плачеха за утеха и аз, човекът, който най-много би искал да й я даде, нямаше да бъда допуснат. Наблюдавах я как забързано минава между питащите репортери и се мушва в една кола под наем, която я чакаше.

Потеглиха. Зяпах тъпо след тях.

Тогава осъзнах, че до лакътя ми стои Лодж и ми говори от няколко секунди. Не чух и дума от това, което ми каза, после стана ясно, че очаква отговор.

— Извинете — промълвих. — Какво казахте?

— Не беше много важно. — Лодж погледна към вратата, откъдето бе излязла Кейт и въздъхна. — Вижте, след известно време ще почне да вижда нещата по-разумно, когато отново е в състояние да мисли спокойно. Чух повечето неща от това, което ви каза… но не трябва да се чувствате виновен, че чичо й се е впуснал в престъпление.

— Ако знаех… — спрях се на ръба да не изтърва „със сигурност“. — Ако знаех, че Джордж Пен е Клод Тивъридж, щях да направя нещата по друг начин.

— Нещата се развиха добре за семейство Пен, смятам — обади се отново Лодж. — Бързият край има своите предимства.

В тона му имаше скрит смисъл и разбрах, че той подозираше какво е участието ми в смъртта на чичо Джордж. Няколко пъти по-рано беше отбелязвал, че отсъствието ми от Брайтън в момента на крайния успех беше нещо нетипично, и бе изказал възпитан скептицизъм по повод оправданието ми, че съм бил много разтревожен за коня си. Беше изтъкнал, че когато е слушала радиообмена между хората на „Марконикарс“, брайтънската полиция е дочула слабо измърморване (неразбираемо), единствен изстрел и нищо повече. Те не са могли да разберат какво се е случило в последния момент, защо микрофонът е бил изключен и защо в стената са открили един куршум, и са стигнали до заключението, че чичо Джордж е пробвал стария си револвер дали е наред. Този изстрел обаче ги е накарал да забързат към сградата на „Марконикарс“.

— Може би сте прав — казах с безразличие на Лодж. Веждите му трепнаха, той се усмихна и смени темата.

— Тази седмица шофьорите от фирмата застават пред съда. Трябва да сте там, за да свидетелствате, предполагам — каза ми той.

— Да — отвърнах, като бъдещият ангажимент никак не ми харесваше.

Всички шофьори, които ме преследваха, се бяха разтревожили от изстрела и от последвалата тишина по радиостанцията. Някои бяха започнали да се оттеглят към Брайтън, други бяха отпрашили към Лондон, а един или двама бяха оставили колите си и тръгнали пеш. Но сравнително бързо всички бяха заловени, защото след указанията, които бях дал на Лодж, полицията бе започнала да слага бариери по шосетата, докато все още слушаха указанията на чичо Джордж. Сега шофьорите бяха изправени пред обвинения от изнудване и тежки телесни повреди до убийство.

Бележките, открити в кабинета на чичо Джордж в твърда папка, надписана с отровен хумор „Бележки за човешки жертвоприношения“, свидетелстваха, че Джо Нантуич е бил намушкан с нож от човека, който носеше моята вратовръзка.

Сега също се изясниха и мотивите на чичо Джордж. Опазването на стария начин на живот в лукс беше нещо непосилно за следвоенния му приход и вместо да изправи леля Деб пред действителността или сам да я посрещне, постепенно беше изразходвал целия си капитал. С последните средства беше закупил „Марконикарс“ и започнал престъпната си дейност. Беше ръководил всичко чрез Фидлър и никога не бе виждал със собствените си очи грубите и отблъскващи резултати от заповедите си. Съмнявам се, че зловещите му нареждания са му изглеждали по-реални, отколкото действията на примитивните варвари, които бе изучавал толкова дълго.