Гангстерски рап

Рахман бавно отпусна хватката си, но задържа лицето си близо до това на Блум.

— Всеки мъж, жена или дете в „Ню Лотс“ живее в опасност. Заблуден куршум може да убие който и да е от тях, почти по всяко време на денонощието. Не всеки е под закрилата на МС-2. Не ние сме поставили тези хора в това положение. Това е война, господин Блум. Разбираш ли? Не ми се прави на невинен или на изненадан. Знаеш чудесно, че тук ще загинат още хора, преди всичко това да свърши. Така че или им обръщаме гръб, или ще се погрижим да докараме нещата до добър край. Кажи ми още сега, ако искаш да напуснем. Не си и помисляй да се изтегляме след това.

— Можеш ли да се справиш с това, Рахман? Можеш ли да се оправиш с тези животни? С тези убийци?

— Смяташ ли, че някой друг може?

— Не знам.

— Ние ще се справим с тях. Те ще се научат, господин Блум. Ще научат, че ако пролеят и една капка от нашата кръв, ние ще пролеем реки от тяхната. Ще се научат, и още как!

— Тогава прави каквото знаеш. Само действай.

Блум обърна гръб на Рахман и тръгна към изхода на „Ню Лотс“.

Рахман погледна към двамата си пазачи и мина покрай мъртвия работник. Някой го беше покрил със зелено палто. Червено петно кръв вече бе избило през плата. Рахман си даде сметка, че никога не беше разбирал защо всъщност хората покриваха телата на мъртвите. От уважение? Или просто защото живите не искаха да виждат лицата на мъртвите? Помисли си, че е много по-добре човек да ги гледа в лицето, независимо дали са приятели, врагове или просто непознати.

На отсрещната страна на улицата Арчи приключи с телефонните обаждания и пристъпи към Оскар, който стоеше на прага на пивницата и наблюдаваше ченгетата и медицинския персонал. Застана до кръчмаря, който следеше спокойно сцената отвъд улицата.

— Мързеливи шибалници! Като че ли там няма нищо друго, освен мъртво месо. Никой не му пука да побърза да откара ранените в болницата.

Арчи се върна в кръчмата.

— Окей, Оскар. Ще ида да дремна малко в склада. Когато дойде Реджи, кажи му да ме събуди около обед. Направи ни сандвичи. И никакви колбаси и сирене. Искам пуешко с пшеничени хлебчета. Разбра ли?

— Да.

Оскар са върна на бара, чудейки се как шефа му може да спи след всичко станало.

Арчи се извърна през рамо и му извика.

— И днес няма да движим нищо, освен бакалски стоки, разбра ли?

Оскар вече беше напъхал запаса кокаин на прах в тайника в пода зад бара. Знаеше, че скоро тук щяха да се изсипят ченгета и да задават въпроси, ако не за друго, то поне да пият кафе. Когато си представеше ченгета в кръчмата, Оскар получаваше киселини в стомаха. Той се пъхна под бара и затърси шишенцето с пепто-бисмол.

Рахман не изявяваше по-голямо желание да разговаря с полицията, отколкото Оскар. Той стигна до мястото, където стояха двамата му охранители, и им махна с ръка да го последват. Отведе ги настрани, при Ямата. След като останаха сами, той ги наблюдава няколко секунди, за да прецени в каква степен двете нападения в движение им се бяха отразили.

Единият от охранителите, нисък, набит младеж, едва осемнадесетгодишен, стоеше прегърбен, забил поглед в земята и пъхнал ръце дълбоко в джобовете на униформеното си яке на служител на МС-2. Не показваше външни признаци на страх, но Рахман почувства, че ако имаше възможност, щеше веднага да се махне от „Ню Лотс“ и никога повече нямаше да се върне.

Нито един от двамата не беше мюсюлманин. Бяха просто чернокожи мъже, търсещи някаква работа. От „легитимните“ хора, които Рахман използваше в своя редовен охранителен бизнес.

Рахман стоеше близо до тях, за да може да им въздейства със силата на физическото си присъствие. Не толкова здравото мускулесто тяло на Рахман ги плашеше, колкото изражението му. Той винаги изглеждаше готов за мигновен светкавичен удар или изстрел. Когато не гледаше някого, ръмжеше. Заговореше ли, първо се постараваше да прикове поглед в този, на когото говореше.

Докато Рахман стоеше пред тях, на никой от двамата охранители и през ум не му минаваше да избяга.

Той им заговори, но се съсредоточи върху по-младия охранител.

— Спокойно, живи и здрави сте. Всичко свърши.

Изчака за отговор, но никой от двамата не реагира.

— Аллах бди над вас. Не ви улучиха. Справихте се, нали? Нали?

Рахман се взря настойчиво в тях, докато не кимнаха.

— Вие бяхте изправени пред злото. Ала Аллах ви защити. Вие сте благословени. Той ще продължи да ви закриля. Направихте добро дело. И доброто ви очаква. Не му обръщайте гръб.

Зъбите на по-младия охранител престанаха да тракат, когато той заговори, но гласът му трепереше от страх. Явно още беше в шок.

— Не мога да се справя, господин Рахман. Моите уважения, но приех тази работа само щот’ мама все ми натяква да си намеря нещо. Знам, не си е мислила, че ще стрелят по мен…

— Всичко свърши — прекъсна го Рахман. — До края на седмицата ще седите в бронирана будка за охраната. Ето там. Зад желязна ограда. Никой няма да може да се приближи до вас, освен ако не натиснете бутона, за да го пропуснете. Ще има и телефон. Телефон за всичко, което може да ви потрябва. Няма да ви се налага да излизате. Тук ще бъдете в по-голяма безопасност, отколкото у дома.

— Ами тогава ще се върна, когато построите оградата и будката — рече другият младеж.

Рахман пристъпи към по-възрастния от двамата.

— Не — изрече категорично той. — Това да го изхвърлите от главите си. Не бива да позволите на злото да ви надвие. Трябва да си спечелите правото да бъдете тук. Ще бъдете защитени и ще получавате чисти честни пари за добре свършена работа.

По-младият охранител погледна към по-възрастния си колега, изчаквайки да види дали ще се осмели да спори с Рахман. По-възрастният обаче се държеше така, все едно че младежът изобщо го нямаше. Той поклати глава и се извърна, без да отговори.

Рахман го остави да се отдалечи, осъзнал, че вероятно вече го е загубил, но не искаше по-младия да се поддаде на страха си.

— Престани да се тревожиш — каза му той. — Ти си под закрилата на правоверни. На мъже, които са готови да дадат живота си заради теб и други като теб. Наши хора. Стрелци. Кой друг ще направи такова нещо за теб?

По-възрастният охранител се обърна към тях и каза:

— Не виждам никакви такива стрелци наоколо.

— Тогава остани тук, изчакай и ще ги видиш. На път за насам са. Остани тук и си върши работата. Не позволявай на враговете да те уплашат и прогонят. Не им позволявай да ти отнемат работата. Обещавам ти, ще бъдеш в безопасност. — Рахман изгледа последователно и двамата. — Идете и застанете ето там, на входа. Поговорете с полицията. Кажете им какво сте видели. А после си изкарайте смяната. Моите хора вече са на път.

Двамата охранители се отдалечиха, изпълнявайки указанията на Рахман. Рахман изобщо не се заблуждаваше, че ще духнат при първа възможност, макар че засега не бяха свалили якетата на МС-2.

13.

Три часа по-късно Арчи Рейнолдс, освежен от дрямката в задната стаичка на кръчмата, довърши сандвича си с пуешко и го поля с последните глътки от половинлитровата кутия бира „Балантайн“.

Седяха заедно с Реджи Шантавия. Арчи се беше преобразил. Върху хубавите си дрехи бе нахлузил комбинезон от онези, които обикновено носят автомобилните механици и куриерите. На главата си бе сложил черна плетена скиорска шапка.