Гангстерски рап

Много въпроси имаше Блум. Конклин се оказа доста хитър и обигран. Той не упомена веднага името на шефа си. И всичко, което каза, беше внимателно премислено. Той каза на Блум да смята Шоу за част от решението. Каза му още, че е най-разумно да сътрудничи на полицията, но че си записва надлежно за тези негови притеснения. Конклин нямаше склонност да говори прекалено открито в ефира, но и това беше достатъчно добро за начало.

На Шоу щеше да му хареса, ако Блум бе споменал името на Джъстин Бъртън. И (или) името на баща й. Този човек сигурно беше убеден, че има широк гръб, щом смяташе, че може да наеме и да пусне от каишката банда главорези, които да избият хлапаците от Сините тапи. На Шоу щеше да му хареса, ако беше упоменал за такава протекция, за да си я запише на касетата, но Конклин побърза да прекъсне разговора.

Мейсън изключи прихващащото оборудване и изгледа Шоу с уморен поглед, който сякаш казваше „колко познато“.

— Ти наистина ли искаш да нагазиш в тия лайна?

— Имаме ли някакъв избор? Този тип Блум смята, че ще се измъкне след всички тези убийства. Да не мислиш, че идва така, от нищото?

— Значи сега тръгваш и по дирите на полицейския шеф?

— Тръгвам по всеки, по когото се наложи, Мейс.

— Боже мили!

— Знам. Вече сме се набутали в това. — Шоу размаха касетофона в ръката си. — Тръгваме по следата, докъдето и да ни отведе.

— Аха. И къде по-точно ще да е това?

— За сега ли питаш?

— Да.

Шоу погали стомаха си.

— Някъде, където да се нахраня.

Шоу и Мейсън щурмуваха крайпътния „Макдоналдс“ и излязоха с четири плика с ядене. Шоу изобщо не си направи труд да погледне менюто или каквото там беше извадил от торбата да хапне, докато набираше номера в офиса им в Седемдесет и трети участък.

— Уолтър, какво става?

— Имам нещо за Уоткинс. Включи факса в колата си и ще ти го пратя по модема.

— Факс? Имам факс в тази кола?

— Да бе. Виж онова нещо, дето прилича на клавиатурка с екран.

Шоу се огледа и видя машинката, в която можеше да се включи и клетъчен телефон. Досега не беше виждал полицейска кола с факс. Даде си сметка, че Уонг сигурно беше прекарал нощта в осигуряване на цялото това оборудване. Уонг му даде набързо указания и след минута странната джаджа започна да издава писукане и забълва свитък лъскава факс хартия, съдържаща информация, която щеше да ги насочи по следите на Уоткинс Гирата.

Разпечатката беше минала през компютъра на Уонг, издърпвайки информация от данни, съхранявани дълбоко в недрата на компютърната мрежа на НЙПУ. Шоу проучи грижливо факса и стигна до извода, че Уолтър Уонг наистина умее да върши някои малки чудеса.

26.

Докато Тони Импелитери и Джеймс Спърлинг излязат от временния им офис в Седемдесет и трети участък, Импелитери вече бе оформил плана в главата си. Той седеше зад волана на другия шевролет, който Уонг им беше осигурил, и още преди да подкарат от паркинга на участъка, започна да излага пред Спърлинг плана си.

— Спърл, трябва да поговорим — дипломатично подхвана той.

— Хм.

— Е, всъщност не точно. Ти ще слушаш и ще ръмжиш, ако не си съгласен.

— Давай.

Импелитери говореше бързо и караше още по-бързо. Спърлинг не си направи труд да попита къде точно отиват.

— Виж сега, моята гледна точка за всичко това е много проста. Нямам никакво намерение да валсирам по улиците на шибания му Браунсвил в търсене на една тайфа негри, които пробутват прах. Това хич няма да подейства. Секундата, в която белите ни задници лъснат на улицата, мълвата плъзва. Ще духнат още преди да сме завили по пресечката. Адски сигурен съм и че някой тъпак ще гръмне по нас, само за майтап.

— Да.

— Така че имам по-друг план.

— Който е?

— Много се радвам, че ме попита. Предпочитам да ги накараме те да тръгнат срещу нас.

— Под „те“ се има предвид онези типове Сините тапи, които търсим?

— Че кой друг?

— Как си представяш, че можем да го направим? — запита Спърлинг.

— Ще изисква малко тичане насам-натам, но майната му. Ще видиш. Гладен ли си?

— Да.

— Хайде тогава да похарчим едно чипче от джобните си пари.

Импелитери подкара на изток от Браунсвил до един италиански ресторант близо до Акведукт Рейстрак. Импелитери влезе и седна на маса за четирима. Спърлинг зае мястото срещу него и се разположи, без да си прави труда да гледа менюто.

Импелитери напълно пренебрегна факта, че Спърлинг имаше вид на човек, който не яде много. Той си поръча макарони и пържен калмар със сос фра дяволо за начало. После салата. После голяма мръвка печено с допълнителни блюда черно лингуини в сос с чесън и зехтин. Импелитери изпи по-голямата част от бутилката „Кианти класико ризерва“ и приключи обяда с пъпеш и прошуто.

Спърлинг не пи, яде малко и както можеше да се очаква, почти не проговори. Импелитери го остави вглъбен в мълчанието си, докато самият той проведе няколко разговора по безжичния телефон на собственика на ресторанта.

Никой не им поднесе сметка, но Импелитери пусна на масата бакшиш от петдесет долара и се насочи обратно към колата.

— Окей, Спърл, трябва да се отбием на няколко места. Всичко е уредено, остава да подгоним Кило Кралицата.

— Кого?

— Няма значение, ще видиш. Между другото, имаш ли нещо против, че те наричам Спърл?

— Предпочитам Джеймс.

— Какво ще кажеш за Джими?

— Както искаш.

— Окей, Спърл… Майтап бе, Джеймс, значи сега отиваме в моя участък и взимаме една купчина арестантски снимки, които един мой човек от фотографския отдел ни е осигурил. Нищо чудно да съвпаднат с тия на типчетата от списъка на Шоу. После се отбиваме на няколко места и се залавяме за работа.

Импелитери подкара шевролета така, все едно че беше включил сирената и фаровете. Взимаха завоите доста бързо.

Прибраха няколко копия от снимки от участъка в Източен Ню Йорк, после в бърза последователност се отбиха в два бара, билярден салон, козметично ателие, и в един карибско-френски ресторант, обслужван от хаитяни. Най-после намериха Кило Кралицата в задната стаичка на една фирма за товарни таксита на Дюмон авеню, точно на разделителната линия между Източен Ню Йорк и Браунсвил.

Когато се запътиха към офиса на автосервиза, Спърлинг се показа от черупката си, за да попита:

— Сега мога ли вече да науча коя е тази личност?

— Не мога да ти кажа.

— С кила ли се занимава?

— Аха.

— На какво?

— Предимно кока. Но е известна и с това, че разполага с хероин, ако ти потрябва.

— Кила.

— Точно. Не си играе с дребни сделки. Но не и с много големи. Тя е точно по средата.

Импелитери се задържа на прага и предупреди Спърлинг.