Гангстерски рап

— Не. Той може да ти е възложил задачата, но аз те избрах да я ръководиш. Има куп неуниформени мъже и детективи, които могат да работят по случая, но аз избрах теб. В теб и в начина, по който действаш, има нещо по-различно. Имам чувството, че обичайната полицейска процедура не ти подхожда. Не знам дали не греша, но сякаш не се побираш в някакви рамки.

— Не.

— Що за човек си ти? Някаква порода ченге със специално назначение?

— Не знам. Предполагам.

— Отговорността за всичко това не е повече твоя, отколкото на всеки друг, но за добро или лошо, ти си човекът, който ще ръководи най-добре операцията.

— Дано.

— Добре. Не искам да си помислиш, че упражнявам върху теб некоректен натиск или че те манипулирам.

— Не съм казал, че е честно. Казах само, че ще се постарая. Повярвай ми, върху мен вече упражняват толкова силен натиск, че твоят няма почти никаква тежест.

— Е, съжалявам, че съм добавила още малко.

Тя отпи още веднъж от бърбъна, обмисляйки следващата си реплика.

— Това, което казваш, звучи доста разумно, Шоу. А освен това, изглежда си в състояние да ме успокоиш.

— Може да е от питието.

Тя се усмихна.

— Не. Не и от толкова, във всеки случай. Ти си факторът.

— Е, приемам го като комплимент.

— Приеми го изцяло. Не правя често комплименти на мъже.

— Защо?

— Не мисля, че има много, които го заслужават. Всъщност, няма много мъже, които биха искали да си имат работа с мен.

— И обратното.

— Точно така.

— И защо?

— Не знам. Може би ги изнервям.

— Я, това е направо изненадващо. Ти си само една зашеметяваща, висока метър и осемдесет чернокожа жена, с очи като лазери, която е може би два пъти по-умна от повечето мъже и която на всичкото отгоре е дъщеря на полицейския шеф. От къде на къде някой ще има нещо против да се занимава или да се обвързва с теб?

Джъстин се усмихна отново. Беше започнало да му доставя удоволствие да я кара да се усмихва.

— Да се обвързва? Личният ми живот ли имаш предвид, или професионалния?

— И двете. Само подхвърлих частта за обвързването, щот’ пусках въдицата.

— Аха! Значи, не те изнервям?

— Минавам покрай това — отвърна Шоу.

— Тоест?

— Не съм ти в категорията. Защо трябва да ме изнервяш?

— Какво значи това не си ми в категорията?

— Ами аз съм ченге. Не допускам, че имаш практиката да се обвързваш с ченгета.

— Прав си.

— Освен това съм бял. Не твърдя, че имаш предразсъдъци, но предполагам, че предпочиташ чернокожи мъже.

— Не е задължително. Чернокожите мъже внасят немалко проблеми в уравнението, повярвай ми.

— А и формално съм женен. Доколкото знам, ти не си семейна.

— Не, не съм семейна. Какво значи това формално?

Шоу погледна празната си чаша и с мъка се въздържа да не си поръча нова.

— Ако жена ми и аз не бяхме толкова заети, отдавна щяхме да сме се развели.

— Заедно ли живеете?

— Под един и същи покрив. Понякога.

— Мисля, че съм чувала нещо такова и преди.

— Не бих се изненадал. Но всъщност, за какво си говорим ние с теб?

— На колко си години, Шоу?

— По-стар съм от теб.

— Нямаш вид на стар. Изглеждаш в доста добра форма.

— Благодаря. А ти на колко си?

— Тридесет и четири.

Реакцията на Шоу й подсказа, че я беше смятал за по-млада.

— Да, напредвам. Часовничето се върти…

— Никога ли не си се омъжвала?

— Веднъж почти бях на път. Стига ми.

— Аз съм на четиридесет и две. Така че, като оставим настрана факта, че съм по-стар, бял, ченге и формално женен, както и че моментът никак не е подходящ… няма проблем. Кога е първата ни среща?

Джъстин отвърна, без да се замисля.

— Когато всичко това свърши.

Шоу изчака няколко секунди, преди да отговори:

— Добре ли чух това, което ми се стори, че чух?

— Нали ти реши да хвърляш въдицата.

— Ама ти сериозно ли?

— Не се шегувам с тези работи.

— Е, този път наистина успя да ме изнервиш — призна Шоу.

— Глупости!

— Добре де, да речем, малко. Но за какво го правиш? Допълнителна мотивация?

— Приеми го както намериш за добре. Свърши ли се веднъж, излизаме на вечеря и пием бърбън колкото си искаме.

Шоу се пресегна и предложи ръката си. Беше изпитал порив отново да докосне Джъстин Бъртън. Тя я покри със своята и я стисна леко.

— Уговорено? — изрече Шоу.

— Уговорено! Но има още нещо.

— Какво?

— Не мога просто да напусна центъра, знаеш това. Там непрекъснато идват жени. Няма да мога да преживея мисълта, че някой ще дойде да почука на онази врата и тя ще се окаже заключена.

— Задължително ли трябва да си ти? Не можеш ли просто да оставиш някого, който да ги насочва на друго място?

— Трябва да съм аз, поне в началото. Не мога да накарам други да вършат нещо, което аз не искам да върша.

— Тогава поне го сведи до минимум. Посниши се малко. Прехвърли хората към други по-безопасни места колкото се може по-бързо. И кажи на жените, които са там и които все още имат нужда от дрога, да си я набавят от друго място. Нека техните приятели или близки, които не се мяркат около приюта, да им я набавят.

Джъстин го изслуша и се намръщи малко, замислена над това, което Шоу й каза.

— Разбрахме ли се? — попита Шоу.

Тя най-сетне вдигна очи и кимна в съгласие.

— Добре, Шоу, ще направя каквото казваш. Но моля те, дръж ме в течение как вървят нещата.

Извади визитка и започна да реди цифри.

— Това е номерът на клетъчния телефон, а това на домашния. Обади ми се, ако има нещо, което трябва да знам.

— Ще ти се обаждам. Сега трябва да потеглям.

— Окей. Благодаря ти.

Шоу се изправи, готов да си тръгне.

— Ей!

— Какво?

— Забравих ти първото име. Как ти е първото име, Шоу?

— Лойд.

— Точно така. — Тя кимна, сякаш одобряваше. — Хубаво име. Отива ти. Защо са те кръстили така?

— Нямам представа. На някой мой дядо, предполагам. А теб защо са те кръстили Джъстин? От „юстиция“, може би?

— Баща ми така и не ми призна, но вероятно.

— Е, и на теб ти отива.

— Благодаря. Не ме оставяй да се чудя какво става там. Знам колко мразите вие, ченгетата, да отговаряте на въпроси, но моля те, обаждай ми се.