Гангстерски рап

Шоу не коментира информацията на Импелитери. Просто я преглътна и попита Уонг:

— Нещо за тоя негов екзекутор, Санчес?

— Тъкмо съм го подхванал. Ако е доминиканец, предполагам, че често влиза и излиза от страната. Повечето типове като него се прибират у дома си и се крият там, когато стане напечено. Затова сега работя по визи, паспорти и митнически контрол.

— А какво стана с оня Мелвин Мели Мел или както там, по дяволите, му беше името?

Уонг записа нещо в компютърния файл на диска, отпусна се на стола, потърка отново очи и се обърна към останалите.

— Говорих с някои от участъковите детективи, разследващи нападенията с коли и пукотевицата в „Ню Лотс“. Един от тях ми каза, че са хванали някаква диря, затова се съсредоточих над останалите.

— Окей. Умно. Съсредоточи се над другите. Чинията ти е фрашкана с тия типове. Може би хората от участъка ще направят нещо за нас.

— Да — каза Импелитери, — стига да могат да съберат петдесетина души да го обкръжат и да го спипат.

— Антъни, ако те успеят да го хванат, тогава грижите ни ще станат с една по-малко. Уолтър, продължавай с това, над което работиш. Между другото, направи ли онова нещо за нас петимата?

Уолтър зяпна.

— Окей, успокой се. Само исках да ти напомня. Направи го, когато можеш. Не оставяй работата да се трупа. Ето ти бележки какво сме направили с Мейсън днес. Пропуснал съм ваденето на оръжие срещу цивилно лице, стрелянето без да съм попълнил формуляр, следенето на нелегални разговори по клетъчни телефони, влизането в частен дом без основателна причина и още няколко такива.

— Звучи добре — засмя се Импелитери.

— А денят дори не е свършил — продължи Шоу. — Уолтър, просто запиши това, което ти давам. Справяш се страхотно. Защо не привършиш това, което си започнал, и не си отидеш вкъщи? Да подремнеш няколко часа, да си вземеш дрехи и да дойдеш тук около осем часа сутринта. Облечи нещо, с което ще ти е по-удобно.

— И така ми е удобно.

— Както искаш — каза Импелитери.

Шоу погледна Уолтър. Реакция не последва.

— Както искаш. Схвана ли? Както… искаш.

— О, да.

— Ей, ама и аз съм един! Та ти не говориш английски.

— Майната ти, Импелитери.

— Шоу, на двете думи наведнъж ли си го учил? Нали разбираш, „майната ти“, или първо „майната“ и после „ти“?

— Не бе, задник, майка ти ме учи — изломоти Уолтър.

Импелитери се засмя.

— Уаа, Кунг Фу! Виж го ти, говори като…

— Внимавай — предупреди го Мейсън.

— Като махленско момче. Щях да кажа „махленско момче“, Мейсън, заклевам се.

Мейсън махна пренебрежително на Импелитери, отпусна се назад на стола, скръсти ръце върху затлъстелия си корем, и затвори очи. Спърлинг седеше с безизразна физиономия, кръстосал крака и просто чакаше. Дори Импелитери изостави обичайното заяждане, отпусна гръб на облегалката на стола и вдигна крака върху бюрото.

Шоу седеше на своето бюро и преценяваше как се чувства. Отвратително. Цигарите не помогнаха. Менюто от „Макдоналдс“ и китайската храна се бяха смесили в стомаха му. Изпитваше онова изтощение, все едно че е пребит, след като гневът бе отшумял и адреналинът му бе спаднал.

Замисли се как настървено се беше опитал да застреля Уоткинс Гирата. Колко много му се искаше да го убие, след като онзи беше стрелял по тях с проклетата си карабина. Изобщо не беше се поколебал. „Но после ще ти тежи цял живот, след като видиш куршумните рани в едрото му черно тяло, нали?“ — каза си той.

Помисли си как ще трябва да застреля Арчи Рейнолдс, само да му се мернеше пред очите. Опита се да отблъсне и този образ.

Внезапно изпита силно желание от порядъчна доза уиски, което да поеме с бирата. Дощя му се да изпита прилива на енергия, който алкохолът щеше да му осигури, заедно със затъпяващата изолация от цялата тази суматоха и хаос, които царяха наоколо.

— Има ли нещо за пиене тук?

Всички погледнаха към Шоу, все едно че беше задал глупав въпрос.

— Някой да иска да купи бутилка за офиса?

— Ти луд ли си? — каза Уолтър. — Алкохол в участъка? Не е позволено.

Шоу погледна Уонг така, все едно че беше от Марс. Импелитери пусна краката си на пода и също го зяпна. Мейсън също поклати глава при коментара на Уонг. Дори Спърлинг се огледа объркано.

— Не било позволено ли? — каза Шоу. — Не било позволено? Ей, ние не сме позволени в тоя шибан участък, нито боклука, в който сме се заровили.

Импелитери се засмя. След него Мейсън и Шоу. Смехът им зарази дори Спърлинг.

След десетина секунди вече никой не можеше да се спре. В един миг то ги беше поразило. Смешното, абсурдът на всичко това, огромният риск, умората, облекчението. Смяха се до просълзяване. Уонг също започна да се смее, без да му е съвсем ясно защо, тъй като шегата изглежда засягаше него. Смехът ги изтощи още повече и в същото време като че ли ги ободри. Стана им по-добре. На Шоу му стана хубаво както от самия смях, така и че беше споделен.

Най-сетне вълната отмина. Мейсън изтри очи и се вглъби в себе си след още няколко изблика на кикот.

— Мамка му — каза Импелитери. — Не го взимай на сериозно, Фу Манджу, правим го, защото те обичаме.

— Както и да е.

— Е, и какво по-нататък, Шоу? — попита Импелитери.

— Аз ще прескоча да поговоря с оня главатар на мюсюлманите. Той знае повече за Арчи Рейнолдс от нас. Трябва ни помощта му.

— Късмет, мамка му.

— Не, мисля, че ще бъде в настроение да сътрудничи. Упражних малко натиск върху работодателя му днес следобед. Може би все пак ще се вслуша.

— Кой? Мюсюлманите или шефът им? — попита Мейсън.

— И те, и той.

— Искаш ли компания? — попита Импелитери.

— Разбира се.

— Ти искаш ли да дойдеш, или ще поспиш? — обърна се Импелитери към Спърлинг.

Спърлинг наведе леко глава и каза:

— Добре. Искам да видя това място, извор на всички тия неприятности.

Шоу събра цялата енергия, която му беше останала и се изправи.

— Да тръгваме. — После посочи листовете и папките, разхвърляни по бюрата и каза: — Уолтър, преди да си тръгнеш, само се погрижи нищо тук да не остава така открито, да не влезе някой и да види неща, които не са за гледане. Внимавай с контактите.

Уолтър отново се бе залепил за екрана, но кимна и отвърна:

— Добре. Не се тревожи.

Четиримата напуснаха кабинета, качиха се на колите и отпрашиха за „Ню Лотс“.

32.

Към десет и тридесет Арчи Рейнолдс и Реджи Шантавия се бяха върнали Браунсвил и обикаляха предпазливо по улиците, избягвайки мюсюлманите, и опитвайки се да се свържат със своите момчета.

Отначало Арчи си помисли, че клетъчният му телефон нещо се е развалил.