Гангстерски рап

Шоу знаеше, че след минути целият район ще се изпълни с пожарникарски коли и формирования за борба със стихийни бедствия. Изрева в радиостанцията си съобщение до всички патрули да следят за зелен джип чероки, но в ефира се разнасяха твърде много команди, за да се чуят ясно виковете му.

Мейсън и мюсюлманите се бяха струпали около Рахман. Кръвта му беше напоила терена под него. Шоу се уплаши, че линейката няма да пристигне навреме. Дори и да бяха я изпратили веднага, можеше да се окаже блокирана сред полицейските и пожарникарските коли, бързащи към мястото на инцидента.

Шоу изрева на мъжете, които стояха най-близо, да му помогнат с Рахман.

— Сложете го в колата! Аз съм полицай. Хайде! Ще го закараме в болница. Хайде, живо, не го оставяйте да му изтече кръвта и да издъхне. Не можем да чакаме линейка. Хайде, по дяволите! Вдигнете го от тая шибана улица.

Никой обаче не послуша Шоу. Той сграбчи един от мъжете за ръката и го помъкна към Рахман. Вече се канеше да замахне с юмрук, когато плътният, тътнещ глас на Мейсън раздра възцарилия се хаос.

— Давайте! — изрева той, прихващайки Рахман под мишниците.

Останалите още се колебаеха дали да се втурнат да спасяват Рахман или да продължат да гледат безучастно как Мейсън го влачи.

Още едно „Давай!“ ги извади от транса. Мъжете посегнаха да прихванат водача си, вдигайки кой ръка, кой крак. Някои успяха да пъхнат ръце под кървящото тяло на Рахман. Раненият увисна в ръцете им, изпъшка от болка и загуби съзнание.

Шоу изтича пред тях и отвори задната врата на колата. Напъхаха Рахман на задната седалка. Кръвта му продължаваше да изтича.

Детективът се качи зад волана и подпали двигателя, включи сирената и мигащия буркан на покрива. Мейсън си проби път с рамо до предната пътническа седалка и Шоу потегли бързо, понасяйки се по Бушувик авеню, когато първата пожарникарска кола вече се приближаваше с вой.

35.

— Това беше истинска лудост! — изрева Шоу към Мейсън. — Шибано безумие!

Орестъс Мейсън отвърна с пъшкане. Шоу извърна поглед от улиците, хвърчащи покрай него, и погледна Мейсън. Забеляза, че лицето му е изкривено от болка и че стомахът и скутът му са прогизнали от кръв.

— Мейс? Ранен ли си?

— Да.

— Мамка му! Къде?

Шоу се пресегна и го докосна по рамото.

Мейсън натисна с дясната си длан раната, докато се подпираше с лявата на пулта.

Колата подскочи върху капака на канализационната шахта и той простена от болка.

— Скапано! Много ли е лоша?

— Не знам. Подгизнал съм от кръв до чекмеджетата и адски боли.

— Кой е най-прекият път до „Кингс Каунти“?

— Завий надясно по Ностранд, ей там, после наляво по Ню Йорк.

— Кой те улучи? Оня скапаняк на мотора ли?

— Не. Оня идиот пръскаше патроните ей така. Проклетите куршуми хвърчаха навсякъде. Не, онова копеле Арчи ме улучи, когато се опитах да стрелям по него в прохода.

— Мамка му! Мислиш ли, че си му пуснал куршум?

Мейсън поклати глава.

Шоу удари волана с юмрук.

— Мамка му!

— Рахман непрекъснато повтаряше „Хванете Арчи“, „Хванете Арчи“. Това ми повтаряше непрекъснато, когато ти тръгна след него. Ти удари ли го?

— Може и да съм го улучил — отвърна Шоу. — Изпразних всичко, което имах по него, но бягах, и той също бягаше. Ще е истински късмет, ако съм го ранил. Той успя да се добере до колата си.

— Разбрах.

— Зелен джип чероки, паркиран зад дома на Рахман.

— Реджи Шантавия.

— Да. Импелитери беше прав за колата. Типът излезе от нея и започна да гърми. Аз бях свършил моите. Трябваше да се скрия. Арчи се добра до колата и край.

Мейсън само поклати глава. Нямаше какво друго да каже. Шоу се извърна и погледна бързо към Рахман Х. Той все още дишаше, но на пресекулки, с хрипове. Той се пресегна и го сграбчи за рамото.

— Недей да ми умираш, по дяволите! Недей да умираш, мамка му, Рахман! Ще стигнем там само за няколко шибани минути.

Очите на Рахман бяха затворени. Дрехите му — прогизнали от кръв.

— Само да посмееш да умреш, мамка му, ще те изхвърля в канавката!

Шоу изсвистя твърде бързо на завоя, блъсна се в бордюра, направи бърза маневра и се понесе с пълна газ по улицата.

— По-бавно, по дяволите! Ще ни убиеш, преди да сме стигнали — изръмжа Мейсън.

Той забави малко, но не за дълго. Нищо не можеше да го спре. Знаеше, че сега единственият начин да отложи смъртта и да победи болката, беше да бърза. Да се понесе бясно напред. Да надбяга тъмнината, теглеща Рахман към смъртта. Да изпревари болката, измъчваща Мейсън.

Шоу искаше да се добере до лекари, и то веднага. До доктори, до сестри, до лекарства и системи за кръвопреливане, до помощ.

Спирачките изскърцаха пред прага на Спешно отделение толкова рязко, че колата замалко щеше да връхлети през люлеещите се врати на приемната.

Шоу вдигна високо значката си и зарева заповеди, но болничният персонал не му обърна внимание. Кръвта, лееща се навсякъде, говореше по-силно от всичко, което Шоу можеше да им каже.

Санитари извадиха двамата мъже от колата, поставиха ги на носилки и ги вкараха в Спешното отделение за по-малко от две минути.

Екип от лекари и сестри тутакси се зае с Рахман, докато една сестра и ординатор подкараха Мейсън към друга импровизирана зала.

Шоу изгледа как лекарският екип и сестрите обкръжиха Рахман в привидната бъркотия. Една от сестрите започна да реже с ножица окървавените му дрехи. Лекар напъха кислородна тръба в гърлото му, други забиха интравенозни игли в ръцете му, увиха бандажи под налягане около краката му, забиха спринцовки в тялото му. Мърдаха, бутаха, тикаха, режеха, пробиваха си път сред другите, крещяха заповеди непрекъснато и реагираха на заповедите на другите, и също като Шоу, бързаха, бързаха, сякаш само скоростта на действията им можеше да изпревари смъртта, посягаща да отнесе Рахман.

В тези действия нямаше и помен от изящество. Беше битка, сражение, ураган от медицински средства, противодействащи на коварните смъртоносни малки куршуми, изстреляни от пистолета на Арчи Рейнолдс и разкъсали плътта на Рахман.

Шоу си проправи път сред суматохата, опитвайки се да намери Мейсън. Раненият му партньор беше седнал на едно легло в другия ъгъл на Спешно отделение, отделен от коридора със завеси. Сестра и ординатор му помагаха да свали окървавените си дрехи. Мейсън не им позволяваше да ги разрежат. Нямаше ателие за химическо чистене в Ню Йорк, което да може да изчисти толкова много кръв от нечии дрехи, но Мейсън не искаше да позволи на когото и да е да му реже дрехите.