Гангстерски рап

— Имаш предвид в Бед-Стай?

— И други имоти. Не знам всичките им владения, но „Ню Лотс“ не е единственото.

— Все пак въпросът си остава. Защо и преди са мислили, че могат да го правят?

— Може би, просто защото преди им е провървяло. Пък и кой ще започне да се оплаква от някой, прочистил лош квартал?

— Добре. Да речем, че си права. Но този път, когато станаха гадориите, не успяхме да ги усмирим. Шефът на детективите, заедно с баща ти, съзнавайки действията си, прескочи границата на обичайното отзоваване за помощ.

— Какво имаш предвид?

— Шефът на детективите събра екип от мъже, които не спадат към категорията на обикновените ченгета с безупречни досиета.

— Тоест ти.

— И още четирима. Ние не действаме по обичайната командна верига. Не правим нещата по правилата. И когато аз упражних натиск над този Блум, първото лице, на което той се обади, беше свръзката на шефа на детективите — Конклин. А снощи, когато адът настана, мюсюлманите ме посъветваха да погледна своите.

— Да погледнеш своите?

— Да. Аз не съм член на „Клуба на елените“. Ако някой ми каже да погледна своите, ще започна да душа сред ченгетата. Какво става, по дяволите, Джъстин? Кой с кого спи?

— Искаш да кажеш Де Лука и недвижими имоти „Арбър“?

— Де Лука, твоят баща… Не знам.

— Баща ми не е. За Де Лука нищо не мога да кажа. Но какво значение има дали са, или не са те?

— А ти не мислиш ли, че има значение?

— В какъв смисъл? За теб, искам да кажа. Има ли за теб някакво значение защо Де Лука те е поставил в това положение?

— Ако теглим чертата, може би не. Но ако ще загивам там, навън, бих искал да разбера какво всъщност става.

Джъстин се облегна на стола и се вгледа в Шоу. Стори му се, че се опитва да вземе някакво решение.

— Е, добре. Какви са възможностите? Да кажем, само заради въпросителната, че баща ми и шефът на детективите помагат на тази компания за недвижими имоти повече, отколкото обикновено биха го правили. Не казвам, че го правят, но ако го правят, ти би искал да разбереш защо. Независимо от факта, че съм замесена и аз.

— Точно така.

— Възможно е баща ми да се кани да се кандидатира за кмет и да има нужда от финансиране на кампанията си от тях. Може би Де Лука иска да се пенсионира като ръководи тази успешна операция по сигурността. Или, по дяволите, комплексът „Ню Лотс“ ще започне да носи печалба и може би ще има разплащане под масата. На ченгетата е предплатено. Ако не с пари, то с работа, със заеми, има много начини да се плати.

— И кой в крайна сметка е начинът?

Джъстин се надвеси над масата и погледна Шоу право в очите.

— Шоу, не знам. Честно, не знам. Не допускам, че баща ми някога през живота си е взимал подкуп. За Де Лука ти знаеш повече от мен. Каква е репутацията му?

Шоу не отговори.

— Може би баща ми е проявил прекалена предпазливост. Какъвто и да е заговорът, стигаме до първоначалния въпрос.

— Който е?

— Ти ще останеш ли?

Шоу се замисли за две секунди, просто за да се придаде тежест на думите си и каза без особено усилие:

— Да.

— Добре. Защо?

— Освен спасяването на пенсията ми и играта на герой?

— Има ли нещо друго?

— Да.

— Какво?

— Ти.

Думата излезе от устата му още преди да я беше осъзнал, преди да успее да я спре, като че ли се изплъзна по своя собствена воля.

— Какво?

— Предполагам, че го правя поне отчасти заради теб.

— О, Лойд! Не съм те молила за това.

— Не и с думи. Но хайде, Джъстин, ти от толкова време виждаш как те гледам като ударен от гръм. Обаждаш ми се, аз идвам тичешком. Стискаш ми ръката и ми предлагаш среща, аз казвам „разбира се“. Целуваш ме, аз отвръщам на целувката ти. Нямам ли право да си помисля, че между нас става нещо?

— Да, става нещо.

Ето го. Отведнъж. От нейната уста, открито. Шоу замълча, защото не искаше да я предизвика да промени или отрече това, което току-що беше казала. Но тя продължаваше да го гледа, да чака отговор от него за истината, която току-що беше признала.

— Е — каза той, — значи мога да престана да си давам вид, че не знам за какво става дума.

— Да. И сега какво?

— Аз не… не знам… Тоест, когато всичко това започна ми се струваше толкова просто. Шефът на детективите разполагаше с достатъчно материал срещу мен, за да сложи край на кариерата ми с едно кимване на главата. Да сложи край на възможността да си получа пенсията и да изпълни всичките си мрачни заплахи. И ми даде шанс. Иди там, сложи край на всичко това, и си опростен. И аз си мисля, с можещи ченгета, с малко късмет, ако действаш бързо, ако ти щрака умът, имаш шанс. Влизаш, излизаш. После виждам онова място. Виждам онези тичащи наоколо деца, жени, невинни хора, мъчещи се да пристигнат навреме на работа. Мъчещи се просто да живеят нормално. Пълен говнярник, затънали до шия в говна типове. Деградирали елементи. Пласьори на дрога. Момичета, толкова млади, че могат да ни бъдат деца, продават плътта си. Хора, които или просто са натикани в капана на тази мръсотия, или се мъчат да живеят сред нея, все едно че са в най-нормален квартал, като всеки друг. Те не заслужават това, което им се е струпало на главите, така че, естествено, искам да го спра. Започват да стрелят по мен. По партньора ми. Искам да стрелям в отговор. Но се сещам за теб и за гнева ти от това, че още млади чернокожи загиват. И си представям как пускам куршума на някого. И как ще го преживея после. И от една страна имам чувството, че това е последното проклето нещо, което бих искал да направя. А от друга, по дяволите, ми се иска просто да пусна един шибан куршум в него, преди той да го е пуснал в теб. Просто да стрелям пръв и да продължа да стрелям. А после този скапаняк Арчи застава пред някакъв човек и изстрелва шест куршума в тялото му, пуска куршум в партньора ми и аз искам да му пусна куршума толкова отчаяно, че главата ми ще се пръсне. Изведнъж онзи човек ми казва, че трябва да погледна своите. И аз започвам да се чудя за колко хора едновременно трябва да се тревожа. На кого мога да се доверя? А сега и ти си част от цялата лудост. Единственото същество, което не искам да пострада. А съм убеден, колкото, че седя тук, че този маниак Арчи Рейнолдс иска да те нарани. Да те убие, за бога!

Шоу спря да говори, изненадан колко много думи бе успял да избълва за няколко минути.

Джъстин само седеше, гледаше го и кимаше, сякаш приемаше всяка негова дума.

Той си пое дълбоко въздух и се върна на първоначалния въпрос.

— Така, и какво ще правим сега ли? Няма да правим нищичко, докато всичко това не свърши. Докато не се уверя, че си в безопасност. Докато онези хора там, в „Ню Лотс“ и Браунсвил, не се наситят поне отчасти на безкрайната жестокост и опасност, изпълваща живота им всеки скапан ден. Така че, да, отговорът е да, вътре съм, независимо от всичко. Докато ти си вътре, и аз съм вътре. Но все пак искам да разбера какво всъщност става.

Джъстин хвана ръката му.

— Шоу, не знам нищо повече от това, което ти казах. Ще видя какво мога да науча. Не знам дали ще помогне, но ще направя каквото мога.

— Добре. Хубаво. Благодаря ти.

— След като го правиш поне отчасти заради мен, това е най-малкото, което мога да направя.

Шоу кимна, приемайки обещанието й. Тя задържа ръката му между дланите си и продължи:

— И знам, че е погрешно. Знам, че моментът не е подходящ. И ти може би не си подходящият човек. Може би се осланям на теб просто защото съм изплашена. Знаеш, че не съм някаква хлапачка от гетото. Не се справям добре с насочени към мен оръжия, когато ме нападнат или заплашат с пистолет. Изплашена съм. Така че имам нужда от теб. Привличаш ме. И ти се възхищавам. Така че, макар всичко това да е грешка, не мога да го спра. И няма да се мъча.

— Не искам да го спираш.

— Но не мога да ти дам обещания. Може би в края на кошмара ще се окажем в задънена улица.

— Не те моля за обещания.

— Когато всичко това свърши, може би и всичко между нас ще е свършено.

— Каквото има да става, ще стане.

Тя докосна лицето му.

— Ами, тогава, Лойд…

— Какво?

— Няма да е зле да се обръснеш.

— Да се обръсна?

Джъстин само го погледна, давайки му време да възприеме какво искаше да му каже. След миг Шоу се усмихна.