Гангстерски рап

— Кога се очаква да се обади отново?

— Скоро. Излезте навън и чакайте.

Началникът се обърна към Де Лука смятайки, че Шоу ще се подчини на заповедта му. Шоу обаче не помръдна. Бъртън заговори на Де Лука.

— Не! — прекъсна го Шоу.

— Какво? — Бъртън отново се извърна към него, сякаш не вярваше на ушите си.

— Чухте ме. Казах, не!

— Отказвате да се подчините на заповедта ми?

— Така ще я убиете! Няма да участвам в това.

Шоу се обърна, готов да напусне. Де Лука го сграбчи за ръката.

— Шоу!

Той се извърна с лице към шефа, свил юмруци. Погледът на Шоу накара Де Лука неволно да отпусне хватката си.

Гласът на полицейския шеф прозвуча напрегнато.

— Главен детектив!

— Да, сър.

— Изведете го оттук! Вие сте прав. Той е неуправляем. Не искам да участва в операцията. Уволнен е! Приберете му оръжието и значката на излизане.

Де Лука отпусна хватката си.

Шоу хвърли последен поглед към мъжа зад писалището. Разбираше, че този човек бе решил да съхрани властта и авторитета си с цената на една грешка, която можеше да се окаже фатална. За миг му се дощя да опита отново, но Де Лука настоя:

— Хайде!

Шоу поклати глава, било от неприязън, било от съчувствие, след което излезе, следван от Де Лука.

Когато се озоваха в коридора, Шоу зави и продължи да крачи към асансьора, без да се обръща назад, без да го интересува повече нито Де Лука, нито шефа на полицията, нито който и да било друг. Стигна до асансьора и блъсна с длан бутона за надолу, изпитвайки желание да удари главата си в стената.

— Шоу! — извика след него Де Лука.

Той се извърна.

— Искаш да вземеш оръжието и значката ми? Само опитай! Давай! Искаше да ти кажа „майната ти“. Е, добре. Майната ти! Майната ви на всички. Вие ще я убиете. Той, ти, всички вие!

Асансьорът пристигна и вратите се отвориха. Де Лука набута Шоу в клетката, пристъпи след него и изрева:

— Млъкни!

Вратите се затвориха и Де Лука се извърна към него.

— Шоу, ти си прав. Добре, прав си.

Гневът му тутакси утихна.

— Имаш ли нещо, детектив? Някакви следи? Каквото и да е?

— Аз н… Не знам. Може би. Не е много.

Де Лука бръкна в джоба си и извади карта и връзка ключове. Подаде ги на Шоу.

— Колата ми е на паркинга. Вземи я. Картата е пропуск за него. Второ ниво под партера. Мястото е обозначено.

Вратите на асансьора се отвориха. Шоу излезе навън.

— Тръгвай и направи каквото можеш.

50.

— Хайде, кучко! Събуди се!

Арчи Рейнолдс зашлеви Джъстин Бъртън през лицето.

Болката я върна в съзнание. Бодежът, който усети, когато вдиша, я накара напълно да дойде на себе си.

— Ставай, мамка ти!

Арчи я повлече за китката по пода на фургона за химическо чистене и я измъкна на улицата. Тя се пльосна на настилката, натърти бедрото си и ожули коляно.

Той пристъпи към нея и я изрита злобно.

— Казах, ставай, мамка ти!

Едно жълто такси беше паркирано до фургона за химическо чистене, с работещ двигател и отворена задна врата. Джъстин се олюля, мъчейки се да се изправи, но се свлече на колене.

— Ставай и влизай в таксито!

Тя усети как Арчи я изрита отзад и я отпрати към отворената врата. Вдигна ръце, за да омекоти удара, но не можа да предпази лицето си от стоманения ръб. За миг й причерня, после болката я върна в съзнание.

— Лягай на пода!

Преди да успее да се подчини, той я бутна между седалките и затръшна задната врата.

— Стой долу! И не се опитвай да се изправяш или да викаш, мамка ти!

Арчи подкара, а Джъстин остана да лежи по гръб долу, безпомощна над трансмисията на таксито, затиснала вързаните си ръце. Помъчи се да седне. Таксито се натресе в бабуна и тя нададе остър писък.

Изви се леко настрани и изпъшка от болка при следващото друсване.

Чу как Арчи набира номер на клетъчния си телефон. Престана да се бори, легна кротко и се помъчи да чуе разговора.

— Дайте ми да говоря с него! Веднага! — Минаха по-малко от пет секунди, преди да продължи: — Взе ли парите? Добре. Намери ли онова ченге? Добре. Предай му шибаните пари и го подготви. Ще ти кажа къде да ги донесе.

Тя чу леко бибипкане. Арчи бе изключил телефона.

Таксито внезапно сви встрани и спря. Задната врата се отвори.

Първият ритник се стовари в темето й. Последваха още в раменете, лицето и гърдите. С вързани на гърба ръце, беше напълно безпомощна да се предпази.

— Сега ще трябва да научиш един шибан урок, кучко. Ще си седиш на задника кротко и ще си държиш устичката затворена, докато аз не ти кажа да проговориш.

Почти всяка негова дума беше придружена с ритник.

— Разбра ли ме, а, кучко?

— Да, да — изхлипа тя.

— Извъртиш ли ми номер, убивам те на място! Схвана ли?

— Да.

— И само как ще те убия! Ти прецака работата. Заради теб започнаха всички тия говна. Така че млъквай, мамка ти, и престани да шаваш!

— Съжалявам…

— Да знаеш само как ще има да съжаляваш.

Когато Арчи престана да я рита, Джъстин почти бе изгубила съзнание.

— Сега ставай, мамка ти, и седни на задната седалка с наведена глава или ще те пребия до смърт.

Толкова я болеше, че не успя да помръдне.

— Ставай! — изрева той.

Тя успя някак да се намести на задната седалка, сгуши се и се предаде на болката, макар да не смееше да заплаче.

Беше й счупил носа. Дясното й око бе започнало да се подува и да се затваря. Две ребра на гърба й бяха счупени, а челюстта й като че ли беше разместена.

Ако можеше да избира, би предпочела да умре. Но и това нямаше да смири гнева, който предизвикваше у Арчи. Джъстин се бе превърнала в олицетворение на всичко, което той мразеше. Беше чернокожа личност, в каквато той не можеше да се превърне. Беше привилегирована, образована, защитена и с достатъчно власт, за да може да му отнеме всичко, за което се бе борил и за което бе убивал. И отгоре на всичко беше жена.

Арчи Рейнолдс щеше да мрази Джъстин Бъртън, дори и след смъртта й. Щеше да я мрази чак в гроба й, че и в отвъдното.