Изкушена

Оказваше се обаче, че е възможно, защото се случи. Той се случи.

Докато Стиви Рей обикаляше притихналия двор на манастира и търсеше досадния Ерик, който можеше да открие тази й най-нова и ужасна тайна и да сложи прът в колелото, Стиви Рей се запита как можа да се забърка в такава страшна каша. Защо го спаси? Защо не извика Далас и останалите да го довършат?

Гарванът-демон дори сам поиска това, преди да изгуби съзнание.

Но той заговори. Гласът му беше абсолютно човешки. И сърце не й даде да го убие.

— Ерик! — Къде беше той, по дяволите? — Ерик! Ела тук! — Стиви Рей прекрати душевната си борба и се развика в нощта. Нощ? Тя присви очи, погледна на изток и видя, че мракът там бе започнал да се превръща в цвета на зряла синя слива. — Ерик! Време е да докладваш! — изкрещя Стиви Рей за трети път, а после спря и се втренчи в тихия двор на манастира.

Погледът й се плъзна към оранжерията, която беше превърната във временна конюшня за конете, които Зи и останалите от групата бяха яздили, докато бягаха от училището за вампири. Но не толкова оранжерията привлече погледа й, колкото невинната на вид барака за градинарски инструменти до нея. Не можеше да престане да я гледа. Бараката изглеждаше абсолютно нормална… пристройка без прозорци. Вратата дори не беше заключена. Трябваше да се досети. Стиви Рей беше там до неотдавна.

— Хей, какво има? Видя ли нещо там?

— По дяволите! — Тя подскочи и се завъртя. Сърцето й заблъска в гърдите толкова силно, че не можеше да диша.

— Ерик! Уплаши ме до смърт! Не можа ли да издадеш някакъв звук, преди да се появиш така внезапно?

— Извинявай, Стиви Рей, но ти ме викаше.

Стиви Рей прибра руса къдрица зад ухото си и се опита да не обръща внимание на факта, че ръката й трепери. Не умееше да се промъква и да крие разни неща от приятелите си. Тя обаче вирна брадичка и се помъчи да успокои нервите си, а най-лесният начин да го направи беше да се заяде с досадния Ерик.

Стиви Рей присви очи и го погледна.

— Да, виках те, защото ти трябваше да бъдеш вътре с всички други. Какво правиш навън, по дяволите? Тревожиш Зоуи… сякаш й трябва повече напрежение в момента.

— Зоуи ме е търсила?

Стиви Рей положи усилия да не завърти очи. Понякога Ьрик се държеше като господин Съвършено гадже, а после изведнъж се променяше и ставаше арогантен кретен Тя трябваше да каже на Зи за него… ако Зи все още искаше да я изслуша. Двете не бяха много близки напоследък. Разделяха ги твърде много тайни… и проблеми…

— Стиви Рей! Внимавай! Казваш, че Зи ме е търсила?

Тя не се сдържа и завъртя очи.

— Трябваше да бъдеш вътре. Хийт, Далас и останалите хлапета са там. Зоуи искаше да знае къде си и защо не си там, където трябва да бъдеш.

— Ако беше толкова разтревожена, можеше тя да излезе да ме потърси.

— Не казах, че е разтревожена! — сопна се Стиви Рей вбесена от себичността му. — Пък и Зи има прекалено много грижи, за да ти бъде бавачка.

— Не ми трябва проклета бавачка.

— Така ли? Тогава защо дойдох да те търся?

— Не знам. Тъкмо се прибирах. Исках само да огледам още веднъж периметъра. Реших, че ще бъде разумно да проверя района на Хийт. Знаеш, че човеците не виждат нищо през нощта.

— Джони Бий не е човек и беше с Хийт. Стиви Рей въздъхна. — Влез вътре, вземи си нещо за ядене и сухи дрехи. Някоя от монахините ще ти каже къде ще спиш. Аз ще огледам още веднъж двора, преди слънцето да изгрее.

— Ако изгрее — Ерик присви очи и погледна небето.

Стиви Рей проследи погледа му и с чувството колко е безпомощна да реши проблема, осъзна, че отново вали само че температурата е на границата на замръзването и небето отново бълва градушка.

— Не ни трябва това скапано време — измърмори тя.

— Е, поне ще покрие кръвта на гарваните-демони.

Стиви Рей го погледна. По дяволите! Не беше помислила за кръвта! Бяха ли проследили кървавите дири до бараката? Беше ли останала ярка диря, която крещеше: Тук съм! Тя усети, че Ерик я чака да каже нещо.

— Да, прав си. Може да разритам лед и счупени клонки и да покрия кръвта от трите птици — каза тя с принудено безразличие.

— Вероятно това е добра идея, в случай че някои човеци излязат през деня. Искаш ли помощ?

— Не — побърза да отговори Стиви Рей и сетне повдигна рамене. — С моите умения на червен вампир ще ми отнеме само секунда. Нищо особено.

— Е, добре тогава. — Ерик понечи да тръгне, но се поколеба. — Хей, може би ще искаш да разгледаш по-внимателно кървавите следи покрай редицата дървета до съседните жилищни сгради.

— Хубаво. Знам мястото — отвърна Стиви Рей и си помисли: Да, много добре го знам.

— Къде каза, че е Зоуи?

— Не съм казвала такова нещо.

Той се намръщи и зачака, а когато Стиви Рей продължи да го гледа, без да добави нищо, попита:

— Е, къде е тя?

— Последния път, когато я видях, говореше с Хийт и сестра Мери Анджела в коридора пред мазето. Но предполагам, че вече е проверила как е Старк и си е легнала. Изглеждаше адски уморена.

— Старк… — Ерик измърмори нещо неразбираемо след името и отново тръгна към манастира.

Ерик! — извика Стиви Рей и се прокле наум колко глупаво постъпи, като спомена Хийт и Старк. Тя изчака, до-като Ерик погледна през рамо, и добави: — Като най-добра приятелка на Зи, нека ти дам един съвет. Днес тя преживя прекалено много и не й е до проблеми с гаджета. Ако Зи е с Хийт, това е защото се уверява, че той е добре… а не защото се гушка е него. Същото се отнася и за Старк.

— Е, и? — с безизразно лице попита той.

— И това означава, че ти трябва да хапнеш нещо, да се преоблечеш и да си закараш задника до леглото, без да търсиш Зи и да я тормозиш.

— Тя и аз сме заедно, Стиви Рей. Как може желанието на грижовното й гадже да бъде с нея да бъде изтълкувано като тормоз?

Стиви Рей сподави усмивката си. Зоуи щеше да го схруска на закуска, да го изплюе и да продължи да си върши работата. Тя повдигна рамене.