Изкушена
Шрифт:
— Все едно. Само ти давам съвет, това е всичко.
— Да, добре. До скоро. — Ерик се обърна и закрачи към манастира.
— Уж е умен, а взема глупави решения — смотолеви Стиви Рей, докато гледаше как широкият му гръб изчезва в мрака. — Ако ме чуе какво говоря за него, мама ще каже, че прасето вика на скункса, че смърди.
Тя въздъхна и без желание погледна към редицата големи кофи за боклук, отчасти скрити до гаража. Стиви Рей отмести очи. Не искаше да мисли за ужасяващо осакатените трупове, изхвърлени там.
— На боклука. — Тя произнесе думите бавно, сякаш тежаха на езика й, и призна пред себе си, че Зоуи и сестра Мери Анджела може би донякъде са прави за съветите си към нея, но това не правеше казаното от тях по-малко обезпокоително.
Да, Стиви Рей беше реагирала прекалено
Онова, което бяха направили с труповете на гарваните-демони, я разтревожи, защото Стиви Рей си мислеше, че ничий живот не трябва да бъде обезценяван. Беше опасно да смяташ, че си божество, и да решаваш кой е достоен да живее и кой да умре. Тя знаеше това по-добре от монахинята и Зоуи. Не само че животът й, всъщност смъртта й, беше объркана от Висша жрица, която се мислеше за богиня, но и някога самата Стиви Рей беше на мнение, че има правото да отнема живот в зависимост от потребностите или прищевките си. Призляваше й само като си помислеше какво изпитва, когато я обземе онзи гняв и желание за насилие. Стиви Рей бе загърбила онези мрачни времена… Беше взела решение в полза на доброто, светлината и богинята и нямаше да се отклонява от този път. Ето защо тя се разстройваше, когато някой решеше, че животът не означава нищо.
Или поне така си мислеше, докато вървеше в двора на манастира и се отдалечаваше от градинарската барака.
Съвземи се. момиче… овладей се… — повтаряше си тя, докато бързо се насочваше към редицата дървета и петната кръв, които си спомняше твърде добре. Намери дебел, счупен клон с няколко вейки и го повдигна с лекота, доволна от свръхсилата си, която съпътстваше новия й статут на напълно Променен червен вампир. Тя използва клона като метла и избърса кръвта, като спираше да хвърли счупени клонки и един цял изтръгнат храст бодлива зеленика върху издайническите тъмночервени петна.
Тръгна по предишния си път, зави наляво, отдалечи се от улицата, върна се на манастирската морава и закрачи покрай оградата. Не измина голямо разстояние, когато както преди намери голяма локва кръв.
Само че този път върху нея не лежеше тяло.
Започна да си тананика „Скъпа, ти ме спаси“ на Кени Чесни, за да се разсея, набързо избърса кървавите петна и като подритваше лед и клонки върху веществените доказателства, тръгна по пътеката от капки, която знаеше, че ще я отведе право до градинарската барака. Стиви Рей се втренчи във вратата, въздъхна, обърна се, заобиколи бараката и се отправи към оранжерията. Вратата не беше заключена и дръжката се превъртя лесно. Влезе в постройката, спря, започна да диша дълбоко и остави уханието на пръст и растения, примесено с новия мирис на трите коня, временно приютени там, да успокоят сетивата й, а топлината вътре да разтопи ледената влага, която бе проникнала в душата й. Ала не си позволи да остане там дълго. Не можеше.
Имаше работа и малко време преди разсъмване. Въпреки че слънцето щеше да бъде забулено в облаци и лед, червеният вампир не се чувстваше удобно да бъде навън, изложен на светлината и уязвим през деня.
Не след дълго Стиви Рей намери онова, което търсеше. Монахините очевидно обичаха да правят нещата по старомодния начин. Вместо система от модерни маркучи, електрически превключватели и метални джунджурии те имаха кофи и черпаци, лейки с дълги чучури с дупки за внимателно поливане на малки растения, както и много инструменти, — често употребявани и добре поддържани. Тя напълни кофа вода, взе черпак и няколко чисти хавлии от купчина, която откри на лавица, използвана за складиране на градинарски ръкавици и резервни съдове, и докато излизаше, спря до поднос с мъх, който й напомни на дебел зелен килим. Стиви Рей прехапа устни нерешително, докато инстинктът й се бореше със съвестта, и накрая издърпа дълга ивица мъх. След това, мърморейки под носа си, че не знае
как е разбрала, тя излезе от оранжерията и се отправи към бараката.Спря на прага, съсредоточи се… и изостри неестествената си хищническа способност да усеща, надушва и вижда всеки и всичко, което се спотайва наоколо. Нищо. Навън нямаше никого. Поледицата и късният час държаха всички на топло и безопасно място вътре.
— Всички с разум в главата — измънка тя.
Огледа се още веднъж, премести товара, за да освободи ръката си, и докосна резето на вратата. Добре… добре. Приключвай по-бързо. Може би той е умрял и няма да се наложи да се оправяш с огромната грешка, която направи.
Вдигна резето, отвори вратата и сбърчи нос, когато долови миризма на газ, бензин и мухлясали боклуци, примесена с мириса на лошата кръв. Стиви Рей се взря в мрака и смътно различи тъмни очертания, които не помръдваха. Заслуша се, но не чу нищо освен тракането на леда по покрива.
Въпреки неизбежния момент, когато трябваше да се изправи лице в лице с него, Стиви Рей положи усилия да влезе в бараката и да затвори плътно вратата след себе си. Мина покрай косачката за трева и лавиците и се приближи до съществото, което лежеше в дъното. Гарванът-демон, изглежда, не беше помръднал, откакто го довлече там преди два часа и го хвърли в ъгъла. Той лежеше свит в неудобно положение на лявата си страна. Куршумът, пронизал дясната страна на гърдите му, беше разкъсал и крилото и бе излязъл от тялото. Огромното черно крило беше окървавено, раздробено и безполезно до тялото му. Стиви Рей си помисли, че и глезенът му може би е счупен, защото беше ужасно подут и дори в тъмнината видя, че е наранен. Цялото му тяло беше доста лошо осакатено, но това не бе изненада. Гарванът-демон беше прострелян и свален от небето и големите стари дъбове в края на манастирския двор бяха омекотили падането и не бе загинал веднага, но Стиви Рей не знаеше колко сериозни са раните му. По всичко личеше, че има и вътрешни наранявания. Приличаше на мъртъв. Тя се вгледа в гърдите му и не можеше да бъде сто процента сигурна, но й се стори, че те не се повдигаха. Вероятно беше мъртъв. Стиви Рей продължи да го гледа. Не искаше да се приближава, но и не беше в състояние да се обърне и да си тръгне.
Полудяла ли беше? Защо не помисли, преди да го довлече там? Тя се втренчи в него. Той не беше човек. Не беше и животно. Нямаше да си играе на Господ, ако го беше оставила да умре, защото гарванът-демон не би трябвало изобщо да се ражда.
Стиви Рей потрепери, но продължи да стои там, вцепенена от ужасната си постъпка. Какво щяха да кажат приятелите й, ако разберяха, че тя крие гарван-демон? Щеше ли Зоуи да се отвърне от нея? И какви щяха да бъдат последиците от присъствието на съществото за червените новаци? Те си имаха достатъчно неприятности.
Монахинята беше права. Гарванът-демон не трябваше да предизвиква съжаление у Стиви Рей. Тя щеше да върне хавлиите и другите неща в оранжерията, да влезе в манастира, да намери Дарий и да му каже, че в бараката има гарван-демон. И после воинът щеше да си свърши работата. Той всъщност щеше да избави птицечовека от страданията му. Стиви Рей си пое дълбоко дъх от облекчение, че взе решение, но в същия миг червените му очи се отвориха и я погледнаха.
Довърши ме… — Гласът на гарвана-демон беше немощен и изпълнен с болка, но очевидно безспорно човешки.
Изведнъж Стиви Рей осъзна защо не повика Дарий и останалите, когато го откри. Щом заговори и й каза да го убие, гарванът-демон прозвуча като истински човек… ранен, изоставен и уплашен. Тогава тя не събра сили да го убие и сега пак не можеше да отмести поглед от него. Гласът му беше най-изумителното нещо в него, защото макар да беше невъзможно същество, гарванът-демон говореше като човек, който е толкова отчаян и изпитва такава непоносима болка, че очакваше да му случи най-лошото.
Не, грешка. Той не очакваше да му случи най-лошото, а го искаше. Гарванът-демон бе преживял такива ужасни неща, че не виждаше друг изход освен смъртта. Макар че сам си беше виновен за случилото се с него, за Стиви Рей това го правеше истински човек. И тя бе преживяла много и разбираше пълната му безнадеждност.