Изкушена

— Добре. Готово.

Гарванът-демон се отпусна на земята. Тялото му трепереше.

— Сега ще превържа глезена ти. Мисля, че и той е счупен.

Той отново кимна.

Стиви Рей накъса още ивици и стегнато уви глезена му, който изглеждаше изненадващо човешки, точно както си спомняше как треньорът по волейбол превърза навехнатия глезен на съотборничката й, когато учеше в гимназията „Хенриета“, домът на отбора „Бойните кокошки“. Бойни кокошки? Е, добре, талисманът на родния й град беше глупав, но в онзи миг я порази като супер смешен и тя трябваше да прехапе устни, за да сподави истеричния си кикот. За щастие се овладя, след като си пое дъх само два пъти, и успя да го попита:

Ранен ли си сериозно на друго място?

Той рязко поклати глава.

— Хубаво, тогава ще престана да те човъркам, защото мисля, че се погрижих за най-лошото.

Птицечовекът кимна и Стиви Рей седна на пода до него и избърса треперещите си ръце в една от останалите хавлии. Погледна го и се запита какво още да направи.

— Ще ти кажа едно. Надявам се, че няма да ми се наложи да намествам друго счупено крило до края на проклетия си живот.

Той отвори очи, но не продума.

— Беше ужасно. Крилото боли повече от счупена ръка или крак, нали?

Стиви Рей говореше, защото беше нервна, и не очакваше, че гарванът-демон ще отговори, затова се изненада, когато той промълви:

— Да.

— И аз така си помислих продължи тя, сякаш бяха нормални хора, които водят обикновен разговор.

Гласът му все още беше немощен, но, изглежда, му беше по-лесно да говори и Стиви Рей предположи, че обездвижването на крилото наистина е спомогнало за отслабването на болката.

— Нуждая се от още вода.

Разбира се. — Тя грабна черпака и се зарадва, че ръцете й са престанали да треперят. Този път гарванът-демон успя да се надигне сам и да отметне назад глава. Тя трябваше само да излее водата в устата или човката му — каквато и да беше правилната дума.

Стиви Рей реши да събере окървавените парчета хавлия и да ги изнесе от бараката. Обонянието на червените новаци не беше остро като нейното, но и не беше недоразвито като на обикновените новаци. Тя не искаше да рискува някой от тях случайно да надуши кръвта там. Претърси набързо бараката и откри големи торби за градински боклуци, където натъпка парцалите. Не беше използвала три от хавлиите и без да се замисля, ги разпъна и покри гарвана-демон.

— Ти ли си Червената?

Гласът му я накара да подскочи. Очите му бяха затворени и той беше толкова тих, докато го почистваше и превързваше, че Стиви Рей предположи, че е заспал или може би припаднал. Сега обаче човешките му очи отново бяха отворени и я гледаха.

— Не знам как да ти отговоря. Да, аз съм червен вампир, ако имаш предвид това. Първият червен вампир. — Тя се замисли за миг за Старк и запълнените му червени татуировки, които го правеха втория червен вампир, и се запита къде е мястото му в техния свят, но нямаше начин да спомене за него пред гарвана-демон.

Ти си Червената.

— Е, добре, предполагам, че съм аз.

Баща ми каза, че Червената е силна.

— Да, силна съм — без колебание потвърди Стиви Рей, а сетне попита: — Баща ти? Искаш да кажеш Калона?

— Да.

— Той замина.

— Знам. — Гарванът-демон отмести очи от нея. Аз трябваше да бъда е него.

Не се обиждай, но от онова, което знам за татко ти, мисля, че е най-добре да си тук, а него да го няма. Той не е добър. Да не споменавам, че Неферет напълно откачи и двамата си приличат като грахчета в една гадна шушулка.

— Много говориш рече той и направи гримаса от болка.

— Да, по навик. — От нерви — помисли си Стиви Рей, но не го добави. — Виж, трябва да си почиваш. Аз тръгвам. Пък и слънцето ще изгрее след пет минути, а това означава, че трябва да бъда вътре. Единствената причина да се разхождам все още, е, че небето е облачно. — Тя завърза торбите е боклука и премести кофата с водата и черпака до него… ако той изобщо можеше да ги достигне. Е, чао. До скоро. — Стиви Рей забърза към вратата, но гласът му я спря.

— Какво ще правиш с мен?

— Още не съм решила. — Тя въздъхна и се засуети, като нервно зачопли ноктите си. — Виж, мисля, че тук си в безопасност поне за един ден. Бурята не отслабва и монахините едва ли ще дойдат тук. Всички новаци вероятно ще стоят вътре до залез слънце. Дотогава ще съм измислила какво да правя с теб.

Все още не разбирам защо не каза на другите за мен.

— Аз също. Затова ставаме двама. Опитай да си починеш. Ще дойда пак.

Ръката й беше на дръжката на вратата, когато той отново заговори.

Името ми е Репхайм.

Стиви Рей му се усмихна през рамо.

Аз съм Стиви Рей. Приятно ми е да се запознаем, Репхайм.

* * *

Репхайм наблюдаваше как Червената излиза от бараката. Той преброи до сто и после започна да се надига, докато седна. Вече беше в пълно съзнание и искаше да огледа раните си. Глезенът му не беше счупен. Болеше го, но можеше да го движи. Ребрата му бяха охлузени, но и те не бяха счупени. Раната от куршум в гърдите му беше сериозна, но Червената я беше почистила и й бе направила компрес с мъх. Ако не се възпалеше и гноясаше, щеше да зарасне. Можеше да движи дясната си ръка, макар и трудно, и я усещаше неестествено скована и немощна.

Накрая той насочи вниманието си към крилото. Репхайм затвори очи и се изследва мислено, проследявайки сухожилията, мускулите и костите на гърба си и надолу по дължината на счупеното му крило. Той изохка и дъхът му секна, когато осъзна пълните поражения от куршума и ужасяващото падане.

Може би никога вече нямаше да лети.

Реалността на мисълта беше толкова страшна, че съзнанието му я отхвърли. Щеше да мисли за Червената и да се опита да си спомни всичко, което баща му бе разказал за силите й. Може би щеше да открие в паметта си някаква улика, която да му обясни необикновеното й поведение. Защо не го уби? Вероятно щеше да го направи… или поне да го издаде на приятелите си.

Беше му все едно, ако го стореше. Животът, който познаваше, беше свършил за него. Репхайм с радост би посрещнал възможността да загине в битка с някой, който се опитва да го държи в плен.

Но тя, изглежда, не го държеше в плен. Той се замисли усилено и принуди ума си да работи, въпреки болката, изтощението и отчаянието. Стиви Рей. Това беше името, което му каза. Какъв беше мотивът й да го спаси, ако не да го затвори и използва? Изтезания? Беше логично да запази живота му и тя и съюзниците й да го принудят да им каже всичко, което знае за баща си. Каква друга причина имаше да не го убие? И Репхайм би направил същото, ако бе имал късмета да бъде на нейното място.