Изкушена

— Клетвата ни обвързва. Това е по-силна връзка от онази между Обвързани. Никога няма да те предам, Зоуи. Може да разчиташ на мен.

За миг изпитах желание да му кажа за паметта си на Ая, но вместо това изръсих:

— Мисля, че Стиви Рей крие червени новаци. От най-лошите.

Веселата му усмивка помръкна и Старк понечи да се надигне, а после рязко си пое дъх през зъби и силно пребледня.

Не! Не ставай! — рекох аз и внимателно натиснах раменете му надолу.

— Трябва да кажеш на Дарий.

— Първо ще говоря със Стиви Рей.

— Не мисля, че това е…

Сериозно! Първо трябва да говоря с нея. — Отново хванах ръката му и чрез докосването си се опитах да му внуша да разбере. — Тя е най-добрата ми приятелка.

— Имаш ли й доверие?

— Искам да й вярвам. Винаги съм й вярвала. — Въздъхнах примирено. — Но ако тя не ми каже истината, когато разговаряме, ще отида при Дарий.

— Трябва да стана от проклетото легло, за да се уверя, че не си обкръжена от врагове!

— Не съм обкръжена от врагове! Стиви Рей не ми е враг. — Изпратих безмълвна молитва до Никс да не греша по този въпрос. — Виж, по-рано криех тайни от приятелите си… неприятни неща. — Повдигнах едната си вежда и го погледнах многозначително. — Криех и за теб от тях.

Старк се ухили.

— Е, това е друго нещо.

Не му позволих да ме накара да се усмихна и останах сериозна.

Не, не е така.

— Разбирам какво искаш да кажеш, но не съм съгласен. Стиви Рей не може да те нарани, тъй като ти контролираш и петте природни стихии, а тя само една. Но не знаеш какви сили имат лошите новаци, които Стиви Рей крие, нито колко са. Аз обаче знам какво е да си лош червен новак, затова обещай ми, че ще внимаваш.

— Да, добре. Обещавам.

— Хубаво. — Той се отпусна на леглото.

Хей, в момента не искам да се тревожиш за мен. Трябва да се съсредоточиш върху оздравяването си. — Поех си дълбоко дъх, за да се подкрепя, и продължих: Мисля, че е

добра идея да пиеш кръв от мен.

— Не.

— Нали искаш да можеш да ме браниш?

Да отвърна Старк и кимна категорично.

— Тогава това означава да оздравееш бързо.

— Да.

— Ще се оправиш по-бързо, ако пиеш от мен, и е логично да го направиш.

Поглеждала ли си се напоследък в огледало? — попита неочаквано той.

— Какво?

— Имаш ли представа какъв вид имаш и колко уморена изглеждаш?

Усетих, че лицето ми поруменя.

— Напоследък нямам време да мисля за неща като грим и прически — защитих се аз.

— Не говоря за грим и прически, а колко си бледа. Имаш тъмни сенки под очите. — Погледът му се плъзна към мястото, където ризата ми закриваше донякъде дългия белег, простиращ се от едното ми рамо до другото. — Как е разрязването ти?

— Добре. — Със свободната си ръка придърпах ризата, макар да знаех, че белегът пак се вижда.

— Хей — нежно каза той. — Аз вече го видях, забрави ли?

Погледнах го в очите. Не бях забравила. Всъщност Старк

не беше видял само белега ми… а всичко от мен. Цялата гола. Лицето ми пламна.

— Не го споменавам, за да те поставя в неудобно положение. Само се опитвам да ти напомня, че наскоро ти едва не умря. Трябва да бъдем силни и в добра форма, Зоуи. Ти трябва да бъдеш силна и в добра форма и затова точно сега няма да взема нищо от теб.

— Но аз искам и ти да бъдеш силен и в добра форма.

— Ще бъда. Не се безпокой за мен. Очевидно практически е невъзможно да ме убият — мило и самонадеяно се усмихна Старк.

— Мисли за моето ниво на стрес. Практически невъзможно не е същото като невъзможно.

— Ще се опитам да го запомня. Той ме дръпна за ръката. — Легни до мен за малко. Харесва ми, когато сме близо един до друг.

— Сигурен ли си, че няма да ти причиня болка?

— Убеден съм, че ще ми причиниш болка — подразни ме Старк и се усмихна, но въпреки това те искам близо до мен. Ела.

Оставих го да ме придърпа до себе си, легнах до него и внимателно сложих глава на рамото му. Той ме прегърна и ме притисна до себе си.

— Няма да се счупя. Спокойно.

Въздъхнах и се помъчих да се отпусна. Увих ръка около кръста му, като внимавах да не го разтърся и да не докосвам гърдите му. Старк затвори очи и бледото му лице се отпусна, а дишането му стана по-дълбоко. Кълна се, че след минута той вече спеше.

Точно така исках да стане заради онова, което бях намислила. Поех си три пъти дълбоко дъх, съсредоточих се и прошепнах:

— Дух, ела при мен.

Мигновено почувствах познатото раздвижване в мен, сякаш току-що бях разбрала нещо невероятно вълшебно, когато душата ми реагира на изпълването с петата природна стихия — духът.

— А сега, тихо, внимателно и нежно отиди при Старк. Помогни му. Изпълни го. Дай му сили, но не го събуждай.

— Говорех тихо и стисках палци наум Старк да продължи да спи. Когато духът излезе от мен, аз усетих, че тялото на Старк се скова за миг, а сетне потрепери и издаде дълга сънена въздишка, докато духът го успокояваше и му даваше сили. Наблюдавах Старк известно време, а после внимателно се измъкнах от прегръдката му. Отново помолих духа да остане с него, докато спи, излязох на пръсти от стаята и безшумно затворих вратата след себе си.

Бях направила само две крачки, когато осъзнах, че нямам представа къде отивам. Спрях и прегърбих рамене. Покрай мен бързо мина монахиня с наведена глава и се стресна, когато и двете вдигнахме глави и погледите ни се срещнаха.

— Сестра Бианка? — Сетих се, че я познавам.

— О, Зоуи, да, аз съм. В коридора е тъмно и за малко не те видях,

— Сестро, мисля, че се изгубих. Би ли ми обяснила къде е стаята ми?

Тя се усмихна мило и ми напомни на сестра Мери Анджела, въпреки че съвсем не беше възрастна като нея.

Върви по коридора, докато стигнеш до стълбището, и се качи на последния етаж. Мисля, че стаята, в която си настанена с Афродита, е номер тринайсет.

— Щастливото число тринайсет въздъхнах аз. Колко уместно. Ти лично вярваш ли, че сами постигаме късмета си?

— В момента съм твърде уморена, за да знам в какво вярвам, Зоуи.

Тя ме потупа по ръката.

— Отиди да си легнеш. Ще се помоля за теб на Дева Мария. Нейната намеса е по-добра от късмета.