Изкушена

Въпреки писъците си, чух, че Калона вика името ми.

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА Зоуи

Седнах в леглото и изпищях, сякаш някой ме беше хвърлил в яма, пълна с паяци. Ушите ми кънтяха и тялото ми трепереше толкова силно, че имах чувството, че ще повърна, но някъде в паниката си осъзнах, че не моят глас крещи. Втренчих се в мрака, млъкнах, поех си дъх и се помъчих да се ориентирам. Къде бях, по дяволите? На дъното на морето? Мъртва върху скалите на острова?

Не… не… Намирах се в бенедиктинския манастир… в стаята, определена за мен и Афродита, която лежеше в леглото си… и пищеше като луда.

— Афродита! — извиках аз. — Престани! Аз съм. Всичко е наред.

Тя млъкна, но дишаше учестено и панически.

— Светлина! Светлина! — ужасена извика Афродита. — Нуждая се от светлина! Трябва да виждам!

— Добре… добре. Почакай. Сетих се за голямата свещ на масичката между леглата ни и заопипвах непохватно, до-като намерих запалка. Хванах китката на дясната си ръка с лявата, за да не трепери и да запаля свещта, но въпреки това ми трябваха пет опита, преди фитилът да пламне и топлата светлина да озари мъртвешки бледото лице на Афродита и червените й очи. — Господи! Очите ти!

— Знам! Знам! По дяволите! Все още не виждам — изхлипа тя.

— Не се тревожи… Успокой се… Така се случи и преди. Ще ти донеса мокра кърпа и вода за пиене, както направих и тогава и… — Думите ми заглъхнаха, когато осъзнах какво означават алените й очи и спрях на половината разстояние между леглото и умивалника. — Пак си имала видение, нали?

Тя не отговори. Закри лице с ръцете си, кимна и продължи да ридае.

— Няма нищо. Всичко е наред — повтарях аз. Забързах към умивалника, взех хавлия, намокрих я със студена вода, напълних едната от двете стъклени чаши и се втурнах към Афродита. Тя седеше на ръба на леглото. Риданията й се бяха превърнали от истерични викове в жаловити стена-ния. Протегнах ръка и оправих възглавниците й. — Ето, пийни вода, а после искам да легнеш, за да сложа хавлията на очите ти.

Афродита махна ръце от лицето си и слепешката посегна към чашата. Помогнах й и я гледах как изпи всичката вода.

— След секунда ще ти дам още. Първо легни и ще сложа кърпата на очите ти.

Тя се облегна на възглавниците и замига. Беше ужасяващо страшна. Очите й бяха пълни с кръв и изглеждаха странно и призрачно на пребледнялото й лице.

— Виждам смътно само силуета ти, но цялата си червена, сякаш си обляна в кръв — изхълца тя.

— Не кървя. Нищо ми няма. Това се случи и преди. Спомняш ли си? И ти се оправи, след като затвори очи и си почина малко.

— Спомням си, но не помня да е било толкова лошо.

Афродита затвори очи. Сгънах хавлията и внимателно я

сложих върху клепачите й, а после излъгах:

— И предишния път беше също толкова лошо.

Тя вдигна ръце към кърпата, но сетне пак ги отпусна до тялото си. Отново отидох до умивалника и напълних чашата.

Страшно ли беше видението ти? — попитах аз и погледнах отражението й в огледалото. Забелязах, че устните й треперят.

— Да — отвърна Афродита и си пое дъх.

Върнах се при леглото й.

Искаш ли още вода?

Тя кимна.

— Имам чувството, че току-що съм пробягала маратон в палеща пустиня… Не че някога ще го направя. Всичкото това потене е много противно.

Зарадвах се, че тя говори нормално, усмихнах се, увих пръстите й около чашата с вода и я насочих към устата й, а после седнах на леглото си и зачаках.

— Усещам, че ме гледаш — рече Афродита.

Извинявай. Мислех, че съм търпелива, като не казвам

нищо. Искаш ли да доведа Дарий? Или може би Деймиън? Или и двамата?

— Не! — припряно отговори тя. Видях я, че преглътна два пъти и сетне продължи с по-спокоен глас. — Засега не ходи никъде. В момента не искам да оставам сама… когато не виждам.

Добре. Няма да ходя никъде. Ще ми разкажеш ли за видението?

— Не ми се иска, но ще трябва. Видях седем вампирки. Изглеждаха важни клечки… могъщи, всичките бяха очевидно Висши жрици. Бяха в прекрасна къща, определено старинна, без боклуците, с които новобогаташите украсяват домовете си със съмнителния си вкус.

Завъртях очи, но за съжаление, тя не можеше да ме види.

Отначало не знаех, че е видение — продължи Афродита. — Мислех, че е сън. Наблюдавах как вампирките седят в кресла, които приличат на тронове, и чаках да се случи нещо причудливо, като в сън, например всичките да се превърнат в Джъстин Тимбърлейк, да скочат, да започнат да ми правят стриптийз и да пеят за секс.

— Интересен сън. Джъстин е страхотно готин, въпреки че остарява.

Я стига. Ти вече имаш твърде много момчета, за да сънуваш още някое. Остави Джъстин за мен. Все едно. Те не се превърнаха в Джъстин, нито се съблякоха. Тъкмо се питах какво става, когато стана мегаочевидно, че имам видение, защото влезе Неферет.

— Неферет!

— Да. Калона беше с нея. Тя започна да говори, но вампирките не я гледаха, а зяпаха Калона.

Не го казах, но знаех какво са изпитвали.

— Неферет говореше как ще приемат промените, които тя и Еребус са въвели, ще разместят всичко, ще върнат древния начин на живот и така нататък.

— Еребус! — прекъснах я аз. — Неферет продължава да твърди, че Калона е Еребус?

— Да, а тя се нарече превъплъщение на Никс или за по-кратко само Никс, но не чух всичко, което каза, защото точно тогава започнах да горя.

— Да гориш? Сякаш си се запалила?

— Е, не бях точно аз, а някои от вампирките. Това беше едно от най-странните видения, които съм имала. Част от мен наблюдаваше как Неферет говори на седемте вампирки, а в същото време друга част от мен излезе от стаята заедно с тях. Усетих, че не всички от тях вярват на думите на Неферет, и останах с тези вампирки. Докато изгоряха.

Запалиха се и изгоряха ей така?

— Да, но беше много странно. Разбрах, че мислят отрицателни неща за Неферет и в следващия миг пламнаха. — Афродита млъкна и изпи останалата вода от чашата. — С тях изгоряха много други хора… човеци… вампири и новаци. Всичките изгоряха на една нива, която сякаш се уголеми и обхвана целия свят.

— Какво?

— Да, лоша работа. Не бях имала видение за вампири, които умират. Е, освен онези двете за теб, но ти си новак и не ги броя.

Опитах се да я погледна намръщено, но тя не ме виждаше.

— Позна ли някой друг освен горящите вампирки? Неферет и Калона бяха ли там?

Афродита не отговори веднага. След това посегна, махна мократа хавлия от очите си и примига. Забелязах, че червеното е започнало да избледнява. Тя присви очи и ме погледна.

— Така е по-добре. Вече те виждам почти ясно. Ето как завърши видението. Калона беше там, а Неферет не. Но ти беше там. С него. Интимно. Той те беше награбил за циците и на теб това ти харесваше. Догади ми се, докато гледах тази сцена, особено след като я наблюдавах от перспективата на хората, които се пържеха, докато ти мърсуваше. Беше повече от очевидно, че близостта ти с Калона е причината да настъпи краят на света.