Изкушена

Стиви Рей потрепери и Репхайм пусна ръцете й.

— Добре ли си? — попита тя, за да запълни неловкото мълчание, което се възцари между тях.

Той изпъшка и кимна.

— Дръж се. Преди да се опиташ да вървиш, да видим какво ще мога да намеря, за да ти помогна. — Стиви Рей огледа градинарските инструменти и избра хубава, солидна лопата с дървена дръжка. Върна се при Репхайм, премери я съобразно ръста му и с едно бързо движение махна металната част и му подаде дръжката. — Използвай я като бастун. Така раненият ти глезен няма да се претоварва. Може да се подпираш и на мен, но щом влезем в тунела, ще трябва да вървиш сам, затова ти е нужна.

Репхайм взе дървената дръжка от нея.

— Силата ти е внушителна.

Стиви Рей повдигна рамене.

Понякога ми е необходима.

Той предпазливо пристъпи напред, използвайки дръжката на лопатата, за да се подпира. Можеше да върви, въпреки че очевидно изпитваше силна болка. Успя обаче сам да докуца до вратата на бараката. Спря и погледна Стиви Рей.

— Първо г-це те увия. Разчитам, че никой няма да ни види, но в случай че някоя любопитна монахиня наднича през прозореца, ще ме види, че помагам на някого, увит в одеяло. Или поне така се надявам.

Репхайм кимна и тя го уви в одеялото. Сложи го на главата му и го затъкна върху превръзката на гърдите му.

— Ето какъв е планът ми. Нали знаеш за тунелите под депото, където бяхме?

— Да.

— Аз малко ги удължих.

— Не разбирам.

— Имам връзка с природната стихия земя. Мога да я контролирам донякъде, поне някои нейни аспекти. Напоследък открих, че мога да премествам пръстта и да правя тунели.

И така свързах депото с манастира.

— За тази сила спомена баща ми, когато говореше за теб.

Стиви Рей определено не искаше да обсъжда ужасния му

баща с него и дори да си мисли защо е говорил за нея и способностите й.

Да, все едно… Отворих част от тунела, който направих, за да изляза и да дойда тук. Мястото не е далеч от бараката. Ще ти помогна да стигнеш дотам. Щом влезеш в тунела, искам да отидеш до депото. Там има подслон и храна. Всъщност е много хубаво. Ще бъдеш добре там.

— А защо съюзниците ти няма да ме намерят в тунелите?

— Първо, ще затворя онзи, който свързва депото и манастира, а после ще кажа на приятелите си нещо, което ще ги убеди да не влизат в тунелите известно време. И се надявам, че ти ще имаш достатъчно време да оздравееш и да се махнеш оттук, преди те да започнат да си пъхат носа там.

— Какво ще им кажеш, за да не влизат в тунелите?

Стиви Рей въздъхна и прокара пръсти по лицето си.

Истината. Ще им кажа, че в тунелите се крият още червени новаци и че са опасни, защото не са направили избора между доброто и злото.

Репхайм мълча няколко секунди и после каза:

— Неферет беше права.

— Неферет! Какво искаш да кажеш?

— Тя все повтаряше на баща ми, че има съюзници сред червените новаци и те може да бъдат воини в нейната кауза. Неферет говореше за тези червени новаци.

Сигурно — нещастно промълви Стиви Рей. — Само че не исках да го повярвам. Надявах се, че в крайна сметка те ще постъпят правилно и ще изберат човечността пред мрака. Мислех, че им трябва време, за да си изяснят нещата, но се оказа, че греша.

— Тези новаци ли ще попречат на приятелите ти да влязат в тунелите?

— Да, в известен смисъл, но по-скоро аз ще им попреча. Ще спечеля време… за теб и тях. — Тя го погледна в очите.

Дори да греша. Без да добави нищо повече, Стиви Рей отвори вратата, вдигна ръката му, уви я около раменете си и двамата излязоха в ледения здрач.

Стиви Рей знаеше, че Репхайм изпитва силна болка, до-като препъвайки се, вървяха от бараката към отвора в земята, който бе направила, но чуваше само задъханото му дишане. Той се беше облегнал на нея и тя отново се изненада от топлината и човешкия допир около рамото й, примесен с перушината на тялото му, което подпираше. Стиви Рей се оглеждаше непрекъснато, затаила дъх от страх, че някой, например досадният Ерик, който все се опитваше да докаже колко е мъжествен, се е измъкнал навън. Обвитото в облаци слънце залязваше. Стиви Рей го усещаше как напуска забуленото от лед небе. Беше само въпрос на време преди новаците, вампирите и монахините да се размърдат.

Хайде, справяш се добре. Ще успееш. Трябва да побързаме — шепнеше тя, окуражавайки Репхайм, и се мъчеше да успокои гузните си страхове.

Ала никой не извика, нито се затича след тях и за много по-малко време, отколкото Стиви Рей очакваше, отворът на тунела зейна под краката им.

— Вмъкни се гърбом. Не е далеч. Ще бъда с теб през по-голямата част от пътя да ти помагам.

Репхайм не губи време, нито енергия да говори. Той кимна, обърна се, хвърли одеялото от раменете си и с помощта на Стиви Рей бавно и болезнено изчезна в тунела. Тя го последва.

Репхайм се облегна на стената от пръст и си пое дъх. Стиви Рей искаше да го остави там да си почине, но тръпките по гърба й крещяха, че другите ще се събудят, ще тръгнат да я търсят и ще я намерят там с гарвана-демон!

– Трябва да продължиш. Махни се оттук. Върви натам. — Тя посочи мрака пред тях. — Ще бъде тъмно. Съжалявам, но нямам време да ти намеря фенерче. Ще се чувстваш ли добре в мрака?

Репхайм кимна.

— Отдавна предпочитам нощта.

— Добре. Върви по тунела, докато стигнеш до място, къ-дето пръстта се превръща в циментови стени. След това завий надясно. Ще бъде объркващо, защото колкото повече се приближаваш до депото, толкова повече ще стават тунелите. Но не се отклонявай от главния. Ще бъде осветен… или поне така се надявам. При всички случаи продължавай да вървиш. Ще намериш фенери, храна и стаи с легла и всичко необходимо.

— Там има червени новаци.

Той не го формулира като въпрос, но Стиви Рей отговори,

— Да, има. Докато червените новаци и аз живеехме там, те стояха далеч от главните тунели и стаите ни. Не знам какво правят сега и откровено казано, нямам представа какво биха сторили с теб, но мисля, че няма да те изядат… Не миришеш добре. Но не съм сигурна. Те са… — Стиви Рей млъкна, търсейки правилните думи, — Те са различни от мен… от нас останалите.

— Те принадлежат на мрака. Вече споменах, че съм запознат с тези въпроси.

— Надявам се, че ще бъдеш добре. — Тя млъкна отново, защото не знаеше какво да каже, и накрая изтърси: Предполагам, че ще се видим някой път.