Измамата
Шрифт:
Та как всъщност изглеждаше един ключ за сейф?
Внезапен шум прекъсна мислите и. Някой беше отворил вратата на склада.
Бележката стоеше направо върху ключалката. Текстът беше същият като предния път. Вероятно беше и същата бележка, което означаваше, че новият му съсед се беше досетил откъде е дошла.
Но точно сега изобщо не му пукаше.
Мозъкът му работеше на
Ако това, което се случи долу при „Слусен“, не беше фантазия, ако въпреки всичко беше видял правилно, тогава всичко, което бе преживял през последните години, беше… ами, какво?
Fuckin ’ell!
Сутрешното главоболие превключи на overdrive и го накара инстинктивно да стисне горната част на носа си. Дръпна рязко бележката и изрови ключовете за апартамента от джоба си.
Шумолене някъде отляво го стресна и той замръзна с ключа в ключалката. Сърцето му още малко и щеше да пробие дупка в гръдната кост и той беше принуден да поеме няколко дълбоки глътки въздух, за да успокои пулса си. По дяволите, съвсем беше откачил!
Сега спокойно и внимателно…
Надзърна предпазливо към съседската врата. Звукът беше дошъл оттам, в това беше сигурен, даже го разпозна от предния ден. Предпазна верига, ударила се във вътрешната страна на вратата. Една верига не можеше да се разлюлее сама, така че някой трябваше да я е бутнал. Новият му съсед се канеше да излиза.
По неясни причини желанието му да разбере кой беше новонанеслият се беше станало още по-силно през изминалия ден и той изчака няколко секунди, като продължаваше да се взира във вратата. Но нищо не се случи. Вратата остана затворена.
Тъкмо беше напът да се обърне, когато му се стори, че видя движение в шпионката. Слаба промяна от светло към тъмно, като че някой беше притиснал око към стъклото. И той незабавно се убеди, че там, вътре, от другата страна на вратата стоеше някой.
Някой, който го наблюдаваше…
Завъртя бързо ключа, натисна изкривената си входна врата и веднага я затвори обратно след себе си.
Тя затаи дъх, докато се ослушваше към вратата. Стори и се, че чува стъпки от разстояние. Дори и да беше просто тлъстигата Сюнесон, който се тътреше в биркенщоците 25 си, нямаше желание да му показва в кое дело се ровеше. Напъха бързо връзката ключове в чантата си и сложи обратно капака на кутията. Стъпките се приближаваха по главния коридор.
25
„Биркенщок“, марка немски сандали. — Б.пр.
Твърди токове, които се удряха в бетонния под. Чифт истински обувки за разлика от сандалите на Сюнесон или кубинките на патрулиращите полицаи. Не бяха много хората в участъка, които носеха такива, и който и да беше, тя нямаше желание да се натъкне на него. Но единственият път навън беше през главния коридор…
Пъхна внимателно кутията на мястото и на рафта.
Стъпките се приближаваха плавно, отмерено, почти по военно.
Огледа
се и направи няколко бързи крачки навътре по коридора. Едно от отделенията на пода от същата страна беше празно и най-вече по импулс тя клекна и се пъхна вътре.Стъпките вече бяха близо, палет с високи стени от кафяв картон закриваше успешно видимостта откъм коридора. Всичко, което трябваше да направи, беше да изчака, докато човекът отвън я подминеше, след което да се прокрадне навън възможно най-предпазливо.
Ненадейно стъпките спряха. Ребека се сви още повече и затаи дъх.
После човекът продължи да върви, но вече значително по-бавно. Отне и няколко секунди, докато осъзнае накъде се беше запътил. Надолу по нейния собствен коридор!
Тя се притисна към картонената стена на палета. Между нея и края на коридора оставаха още няколко рафта. Ако човекът отвън беше напът към някой от тях, тя най-вероятно щеше да бъде разкрита.
Да го такова, ама че тъпо беше да се скрие. Трябваше просто да не сваля маската, да поздрави и да се преструва, че нищо не е станало.
Какво, по дяволите, щеше да каже сега?
Здрасти, аз просто пропълзях тука, за да видя как изглежда палетът отвътре.
Стъпките се приближаваха, оставаха само няколко метра.
Трябваше да излезе оттам, това щеше да изглежда поне малко по-нормално, отколкото да бъде открита, опряла гръб в стената на едно от отделенията. Сърцето биеше в гърдите и.
Тя си пое дълбоко дъх и премести тежестта на тялото си напред. Трябваше да се държи спокойно и естествено.
Изведнъж стъпките спряха. Чу шумолене на картон, после някой прочисти гърло.
Мъж, със сигурност, само на няколко метра оттам.
Ребека наклони глава, наведе се напред и надникна внимателно иззад ъгъла на кутията.
Мамка му!
Тя върна светкавично главата си назад. Чифт тъмни панталони, част от костюм и съответстващите им черни обувки, това беше почти всичко, което успя да види. И въпреки това беше напълно сигурна. Отвън в коридора стоеше Стигсон. Той беше застанал обърнат към кашоните, които самата тя бе извадила преди малко.
Чу го да плъзга един от тях навън, след което последва и тупването, когато го остави на пода.
Сухо шумолене от вдигането на капака, после глухи звуци от ровенето в кутията.
Пробождаща болка в левия и прасец я накара неволно да потрепне. По дяволите, от неудобната стойка кракът и беше започнал да изтръпва. Болката ставаше все по-силна и бавно се разпростираше нагоре. Когато стигна до бедрото, тя беше принудена да прехапе здраво устни, за да не изохка. Стигсон продължаваше да рови в кашона.
Тя опита да премести центъра на тежестта и да пропусне малко кръв към измъчените мускули, но вместо това за миг изгуби равновесие и се блъсна в стената на палета.
Шумът откъм коридора спря.
Болката в крака премина в спазми и тя прехапа устната си толкова силно, че и се стори, че усеща вкуса на кръв.
Стигсон отново прочисти гърло.
Гърбът и започна бавно да се хлъзга по картона и тя притисна функциониращия си крак към пода, за да се задържи горе. Но беше невъзможно да запази равновесие. Тялото и се плъзгаше бавно покрай палета все по-близо до коридора.