Измамата

Екипът и започваше да роптае на все по-висок глас и беше само въпрос на време, преди недоволството да стигне до ръководството. Нещо, което определено не и беше притрябвало…

— В смисъл ако не те затруднява твърде много… — добави тя.

— Изобщо, ще се обадя на няколко места в понеделник. Не гарантирам нищо, но ще направя каквото мога. Иначе за какво са приятелите, ако не за да си помагат…

— Благодаря много, наистина го оценявам, чичо Таге.

Той остави чашата и внимателно я отмести настрана.

— А сега на въпроса ти. Както казах, предпочитам да не обсъждам въпроса по пощата. Някои неща е най-добре да се кажат очи в очи…

Тя кимна.

— С радост ще ти разкажа повече за общото ни минало с баща ти, но първо на свой ред ще те помоля за една малко услуга, Ребека…

— Каквото кажеш, чичо Таге, знаеш…

— Добре.

Той понижи глас и се наведе над масата.

— Писа ми за банков сейф, принадлежал на баща ти, няколко стари снимки?

— Да, точно така…

Той се наведе още по-напред.

— Искам да ми разкажеш какво точно си намерила, Ребека. Важно е да не изпуснеш нещо!

Внезапната острота в гласа му я изненада и тя се облегна една идея назад.

— Документи — отвърна тя, докато опипваше чашата кафе.

— Какъв вид документи, Ребека? — погледът му сякаш минаваше право през нея и тя отпи пресилено бавно от капучиното, за да има повод да погледне встрани. Таге Самер беше един от най-старите приятели на татко, някой, на когото тя разчиташе. И въпреки това изведнъж се поколеба.

— Разбирам, че въпросът може да е деликатен, все пак става дума за баща ти.

Тонът му стана по-мек, по-доверителен.

— Нека ти помогна малко, скъпа Ребека…

Той хвърли бърз поглед към съседната маса, после сниши глас още повече.

— Възможно ли е документите, които си намерила, да са паспорти — международни паспорти със снимката на баща ти?

Тя се поколеба още няколко мига, след което кимна бавно.

— Разбирам… — каза той и този път гласът му звучеше почти натъжен.

Те помълчаха няколко секунди, докато той размишляваше.

— Банковият сейф е един вид мехур, замисляла ли си се, Ребека? Животът отвън продължава, нещата се променят, но вътре времето спира. Същото е и с живота. Създаваме си собствена реалност, малки сфери, в които си мислим, че контролираме случващото се. В действителност чувството за контрол е само илюзия, а сферите не са нищо повече от вид мехури. Но всички мехури са обречени рано или късно да се спукат, не е ли така?

Той поклати глава.

— Трябва да си мълчиш за това, което ще ти разкажа сега, обещай ми, Ребека! — продължи той после.

Тя кимна.

— Не бива да го споделяш с някого, нито дори с брат си. Хенрик, както знаеш, не е способен да опази една тайна по същия начин както ти и аз, а ако това, което сега смятам да разкажа, излезе наяве, може да има последствия, сериозни последствия. Разбираш ли?

— Естествено, чичо Таге, можеш да разчиташ на мен.

— Да, знам това, Ребека. Ти и баща ти си приличате повече, отколкото подозираш…

Той и отправи скосена усмивка, която накара сърцето и да прескочи.

— Всичко започна през 1964 г. в малко кипърско село. Аз бях командир на рота, а баща ти беше един от четиримата ми взводни командири. Вече се познавахме от Офицерската академия и се разбирахме добре. Ерланд може би не беше роден водач, но компенсираше това, като щателно се подготвяше за всички мислими сценарии. Освен това беше надежден и лоялен, качества, които все по-трудно се намират в днешно време…

Той завъртя внимателно чашата си кафе.

— Веднъж бяхме разпределени да защитаваме турско кипърско село, което беше под постоянни бомбардировки от превъзхождащите и значително по-добре въоръжени войски на кипърските гърци. Присъствието ни, за съжаление, не сложи край на битките, а бяхме принудени да гледаме, докато турското кипърско село беше изравнено със земята. На баща ти и на някои от колегите му им беше много трудно да приемат факта, че не получихме мандат да се намесим, за да защитим по-слабата страна. Ерланд беше много принципен мъж…

Тя кимна.

— Така или иначе, в разочарованието си те взеха злощастното решение да натоварят две от бойните ни машини с тежки картечници и няколко кутии муниции, за да ги откарат после при кипърските турци. Идеята им е била да изравнят съотношението на силите поне малко. Далеч не беше заемане на политическа позиция, а и дори да бяха успели с транспортирането, се съмнявам, че щеше да е от особено значение…

Той поклати бавно глава.

— Във всеки случай бяха спрени на една гръцко-кипърска пътна блокада, след което всичко отиде по дяволите… Имаше голямо разследване, баща ти и колегите му веднага бяха отстранени от служба, а целият шведски контингент на ООН беше прегрупиран почти незабавно в южната част на острова. Ерланд прие всичко това много тежко. Считаше, че е действал просто за да защити по-слабата страна, точно както предвиждаше мисията. Не мога да кажа, че не го разбирах, но правилата бяха кристално ясни и той не просто ги наруши, ами накърни доверието в мисията на ООН като цяло.

— И какво стана?

Той сви рамене.

— Незабавно уволнение както от ООН, така и от Въоръжените сили. Като негов пряк началник бях принуден да се съглася и да подпиша документите. Тъжен ден, много тъжен…

Той спря за няколко секунди, продължавайки да опипва празната си чаша.

— Разбираш ли, Ребека, баща ти обичаше офицерската длъжност, това да бъде част от нещо по-голямо, обграден от себеподобни. Той виждаше пред себе си дълга и успешна кариера във Въоръжените сили. И когато ненадейно това му беше отказано, той стана…

— Озлобен…

Той погледна към нея.

— Променен може би е думата, която бих използвал, но ти, естествено, си напълно права. Ерланд никога вече не беше същият…

* * *

Празен!

Проклетият асансьор беше празен! Той все още не разбираше как беше станало това.

Нямаше го в асансьора, в коридора или на входа. Така че къде, по дяволите, се беше дянал пичът? Нямаше начин да го раздава Джо Лаберо 32 и да изчезне яко дим?

32

Шведски фокусник. — Б.пр.