Измамата

Пет секунди.

Десет…

— Окей — въздъхна той накрая и вдигна ръце. — Има още една част от историята. Нещо, което до последно се надявах да си спестя да ти разкажа… Работехме по един специален… проект, може да се каже — продължи той. — Много спорен проект, което допълнително ни принуждаваше да сме изключително предпазливи. Затова не ползвахме собствения си персонал, ами включихме външни лица като баща ти. Хора без официална връзка с проекта, но които въпреки това бяха неоспоримо лоялни…

— И от които лесно бихте могли да се лишите, ако нещо се обърка?

— Това звучи може би твърде цинично…

— Но е било така, не е ли вярно?

Той сви рамене.

— Баща ти беше запознат с правилата на играта. Знаеше кое беше от значение. Както и да е, в продължение на много години проектът ни беше с висок приоритет, имахме на практика неограничени ресурси. Но изведнъж всичко се промени, политическата подкрепа прекъсна, като в същото време бюджетът беше намален драстично. Но ние все пак продължихме работата си, просто под по-дискретна форма. Всички, които бяхме замесени в проекта, бяхме убедени в значението му за националната сигурност. Освен това все още получавахме известно съдействие от част от старите ни спонсори, благодарение на което можахме да продължим още дълго през осемдесетте. Но накрая ни предаде дори един от най-старите ни приятели, от тези, които преди това ни бяха подкрепяли най-много. Малкият ни отдел беше закрит окончателно, офисите ни бяха затворени, а останалият персонал беше преместен. С оглед на това аз избрах да напусна Въоръжените сили изцяло. Оттогава работя в частния сектор…

— А татко, какво се случи с него?

— Баща ти никога не е бил официално назначен, няма договор, няма и задължения…

Той поклати глава.

— Не беше редно, не и като се има предвид колко вярно ни служеше… Естествено, имаше и други като него, хора, които бяха изритани на улицата без дори едно благодаря. Но се опасявам, че Ерланд прие нещата най-тежко. За втори път беше отстранен, отхвърлен от общността…

Той направи пауза, за да допие останалата минерална вода.

— Кога се случи това, коя година?

— Втората половина на осемдесетте, ти трябва да си била на единайсет-дванайсет години…

Тя вдиша дълбоко и бавно изпусна въздуха.

Дясната и ръка най-накрая се беше успокоила дотолкова, че тя да се осмели да я премести обратно на масата.

— Спомняш ли си нещо от онова време, Ребека?

— Не… хм — гласът и изтъня и тя се прокашля. — Не много всъщност.

Но това не беше съвсем вярно. Добре си спомняше някои неща. Твърде добре.

* * *

Той се събуди чак когато вечерта почти беше настъпила, което всъщност не беше толкова странно. Часът беше успял да стане четири, преди да си легне.

Беше седял притиснат до проклетата стена, като слушаше, опитваше се да долови каквито и да е детайли от разговора, който протичаше вътре. Час след час недоловимо мънкане, от което можеха да се различат само отделни думи.

Бележникът му вече беше пълен с неща, които му се беше сторило, че е чул, но от това едва ли беше научил много повече.

Думите латерна, лабиринта и учителя се бяха появили на няколко пъти, но както и с всички останали нямаше как да ги съчетае в какъвто и да е контекст.

Той се повдигна до седящо положение, почеса се по брадата, после под мишниците и по топките. След това изрови един от по-дългите фасове в пепелника върху нощното шкафче и затърси запалката. Цялата ситуация беше напът да му се изплъзне от ръцете. Нямаше план, никаква защита, ченгетата му дишаха във врата, а освен това беше подложен на щателно наблюдение.

Не беше говорил с Бека от седмици, може би дори бяха станали месеци, което всъщност беше доста добре. Ако стоеше настрана от нея, тя трябваше да е в безопасност. Проблемът беше само, че се чувстваше адски самотен!

Беше опитал да се свърже с Манге, но проклетият малък килимопрегръщач не отговаряше по телефона, а компютърният магазин беше запечатан още от зимата, когато малките му практиканти се бяха оказали в пандиза. Несъмнено можеше да отиде до Фарща и да звънне на вратата му, но това му се струваше като твърде амбициозен проект. Освен че предпочиташе изобщо да не напуска апартамента, нямаше и никакво желание да се натресе на незаконната му вярна половинка, кучката Бетул…

Той намери стар пакет „Сулстикан“ 36 в едно кухненско чекмедже и с известни усилия успя да запали фаса.

36

Най-популярната марка кибрит в Швеция. Продажбата на кибритите финансира едноименната благотворителна фондация в подкрепа на децата в нужда. — Б.пр.

Но дори цигарата не оправи настроението му.

Би трябвало да е гладен като прасе, бяха минали много часове от последното гурме ястие, подложено на микровълнова атака. Но той нямаше никакъв апетит.

В същия момент, в който се трупяса на дивана, телефонът му зазвъня откъм спалнята. За кратко си помисли да го заебе и да не отговаря.

Но който и да беше от другата страна, изглежда гореше от желание да се свърже с него, защото телефонът продължаваше да звъни.

Предположи, че беше Ребека, и изведнъж се почувства малко по-добре. Мислеше да загърби принципите си и този път да вдигне — само кратък разговор, колкото да чуе гласа и. Това едва ли щеше да навреди много.

Изправи се тежко от дивана и се заклатушка обратно към спалнята. Горе-долу по средата на пътя се досети какво не беше наред. Мелодията беше вярна, проблемът беше само, че беше изключил нокиата си веднага щом ченгетата го бяха пуснали, беше я заврял в един от кухненските шкафове и извадил батерията.

Следователно не този телефон звънеше.

Той се забърза, заобиколи вратата на спалнята.

Сигналът продължаваше да се чува, мелодията се измени и изведнъж зазвуча по-високо, по-остро. Като бръснач по тъпанчетата му. Минаха няколко секунди, докато той успее да локализира източника. Купчината вестници върху нощното шкафче само на няколко сантиметра от пепелника, който преди малко беше преровил. Той събори всичко на пода. Видя сребристия телефон да се плъзга по паркета и да отива малко под ръба на леглото. За секунда сърцето му като че беше спряло.

Телефонът беше мъртъв, изключен — беше абсолютно сигурен в това!

Дори беше пробвал да го съживи предишната вечер само за да се убеди. Защо, по дяволите, просто не го беше унищожил, не беше разбил копелето с чук и хвърлил парчетата на боклука?

Дисплеят светеше, а вибрациите караха телефона да се движи, сякаш там под леглото се спотайваше живо същество.

HP усети космите по врата си да настръхват. Телефонът вече беше направил половин обиколка около оста си, а той не можеше да го изпусне от поглед.

Естествено, не трябваше да отговаря, имаше поне хиляда логични причини да го остави.

ГРЕШКА, десет хиляди!

И въпреки това той коленичи и се протегна бавно под леглото. Опитваше се напразно да накара ръката си да спре да трепери. Пръстите му докоснаха повърхността, бавно обгърнаха правоъгълното метално тяло…

— Ало — изграчи той.

В слушалката беше тихо и за няколко мига помисли, че човекът от другата страна беше затворил.

Но после чу музиката. Някаква далечна мелодия и той долепи плътно ухо до слушалката, за да опита да я долови. Органна музика като в църква.