Измамата
Шрифт:
HP се принуди да погледне напред, за да не се натресе в рамката на вратата. Когато влезе в залата, той обърна глава за последно и успя да види тъкмо как гардеробът захвърли безжизненото тяло на Нора, като че беше парцалена кукла.
Чувството го изненада. Дойде отникъде и му бяха нужни само няколко милисекунди, за да го идентифицира. Омраза.
Нажежена, изгаряща омраза!
Преследвачите още бяха плътно зад него. HP се втурна през голямата зала и се насочи към главния вход. Но тъкмо когато щеше да завие наляво през една от стъклените врати към „Сентралмлан“, той видя
По дяволите, трябваше, естествено, да изтича долу в метрото, вместо да се хвърли към първия възможен изход като шибан плъх…
Южният край на залата приближаваше бързо и всички изходи бяха зад него. Тук имаше само ресторанти, нито един разумен път за бягство.
Бърз поглед назад.
Двама костюмари на десет метра зад него, после още една банда с четвъртития на върха малко по-назад.
Входът на ресторанта беше все по-близо, но той дори не намали.
Вместо това профуча право покрай щанда на хостесата и се насочи към далечния край на помещението.
Вляво се отвори двойна люлееща се врата и се появи сервитьор с две чинии. HP го заобиколи на косъм и последва вратата към кухнята.
Двама мъже с готварски дрехи погледнаха изненадано нагоре.
— Изходът? — викна HP.
Единият от тях посочи с шпатулата.
— Благодаря — успя да каже, преди да поднови спринта си.
Покрай едната стена стоеше стоманена сервитьорска количка и той я запрати назад към преследвачите. Но дори не се замисли за резултата. Вместо това блъсна външната врата с всичка сила, налегна дръжката и се озова, залитайки, в ограден заден двор. Пред него, от другата страна на оградата, пътните платна на „Кларастрандследен“ се извисяваха във въздуха, поддържани от десетметрови циментови колони.
По чист рефлекс той се затича надясно и минаха няколко секунди, преди да осъзнае, че изходът се намираше в противоположната посока.
Мамка му!
Преследвачите се втурнаха шумно през вратата, но той тъкмо беше намерил откъде да се измъкне. Късата страна на гарата беше покрита от строително скеле, а почти право пред него имаше стълба. Той се закатери като надрусано шимпанзе, достигна първото ниво и в момента, в който първият костюмар сложи ръка на стълбата, я изрита колкото сила имаше.
Стълбата се сгромоляса назад, чу псувни отдолу, но не се задържа там, за да провери дали е уцелил някого. Вместо това се втурна по дъсчения под, докато стигна до стълбище и се покатери на следващото ниво.
Мантинелата на шосето горе вече се виждаше по-ясно.
Още един етаж и той усети скелето да потреперва, когато преследвачите се затичаха по пътеките под него.
Трето ниво, сега беше на едно ниво с мантинелата.
Единственият проблем бяха двата метра въздух, които я разделяха от скелето…
Една последна стълба и той стигна до най-горното ниво.
Мамка му, ама че високо!
Някой изкрещя нещо на английски. Скелето се разклати силно и той предположи, че костюмарите се надпреварваха нагоре по стълбите.
Магистралата беше на около метър под него, но междинното
разстояние беше сигурно над два. Трудно, но не и невъзможно. Или поне така се надяваше…Но от друга страна, сега беше с раницата на гърба.
Усещаше я по-тежка отпреди, като логично това трябваше се дължи на собственото му отслабено състояние.
Строителното скеле продължаваше да се накланя все по-силно.
Той изрита настрани предпазния парапет и направи крачка назад, притискайки се към стената.
В същия миг, в който първият от мъжете стигна до неговия етаж, той се изстреля напред с пълна сила, направи една-единствена крачка засилка и скочи във въздуха…
— И така, дами и господа, церемонията приключи — каза гласът на Луде в ухото и. — Очакваме десетина минути, през които булката да се освежи, после е време. Ще преместим каретата във външния двор на двореца всеки момент…
Той стоеше на десет метра от нея насред групичка униформени колеги с много злато по раменете. Тя опита да намери погледа му без успех. Сърцето и изведнъж заудря здраво в гърдите и и устата и пресъхна.
В следващия момент звънна телефонът и.
Тя натисна копчето на хендсфри слушалката.
— Да — отговори кратко.
— Исках само да чуя как върви…
— Няма проблеми.
— Хубаво…
— Ти как си? — каза тя.
— Много добре, имаше малка злополука, но нищо страшно…
— Каква злополука? — попита тя.
Но той вече беше затворил.
Той прехвърли мантинелата само с десетина сантиметра и се приземи на тротоара.
Силата от падането го накара да продължи към шосето и в последния момент избегна да бъде прегазен от бясно бибиткащ автобус, който го подмина само с няколко сантиметра аванс.
Той се олюля назад към тротоара и видя преследвачите на скелето. Никой от тях не изглеждаше надъхан да повтори скока му и той не можа да не им помаха. Но после видя как четвъртитият си проби път напред:
— You there, don’t fuckin move! — изрева мъжът.
HP отговори с протегнат среден пръст.
— Застреляй го — заповяда мъжът на най-близкия костюмар.
— No way — отвърна онзи. — Не е въоръжен…
— Ти на чия страна си, момче? Той е fucking terrorist, застреляй го! It’s an order!
Мъжете с костюмите като че ли се сепнаха.
— Ти не си ни шеф… — промърмори единият. — Освен това тук е Швеция…
Четвъртитият изпсува високо, после хвърли бърз поглед към HP, избута костюмираните настрана и се подпря на стената.
По дяволите! Откаченото копеле наистина мислеше да скочи.
HP се обърна кръгом, пресече платното и отново се затича.
Когато преполови нанадолнището, осъзна, че е трябвало да избере друг път.
Склонът водеше право към „Сьодерледен“, на всичкото отгоре в насрещното движение.
Колите профучаваха покрай него, някои от тя бибиткаха бясно и той изпсува на глас заради идиотския си избор. Но беше твърде късно да се обърне. Вместо това се опита да се придържа колкото се може по-близо до мантинелата на моста.