Измамата
Шрифт:
Нора, между другото…
Тя се беше жертвала за него, беше скочила на четвъртития, въпреки че трябва да е осъзнавала, че няма никакъв шанс. Пое удара в името на отбора. Никой преди не беше нравил нещо такова за него. Щом всичко това приключеше, щеше да и се отблагодари подобаващо.
Ако тя все още беше жива, де…
Влакът спря, бучейки, на „Т-Сентрален“ и той инстинктивно се сви в седалката. Но точно както при „Гамла Стан“, перонът беше почти празен.
Същински призрачен град.
Странно…
Къде, по дяволите, бяха всички хора?
„Слотсбакен“
В края на деня тя щеше да присъства на хиляди снимки и клипове независимо дали искаше, или не.
Темпото надолу по хълма беше лежерно, но щом целият кортеж слезе на равна земя, конниците преминаха от ходом в тръс. Впрегнатите коне направиха същото и Ребека и останалите петима охранители около каляската бяха принудени да тичат, за да са на едно ниво с нея.
Видя първата маска още на Норбру.
HP отвори вратата на интернет кафето и се запъти право към щанда.
— Трябва ми компютър с най-бързата ви връзка два часа или повече… — каза той на рецепциониста, но онзи дори не отмести поглед от телевизора, който висеше над щанда.
— Сори, човек, интернетът падна…
— К’во! И мобилният ли?
— Йеп — рецепционистът се обърна наполовина към него. — Широколентов, ADSL, мобилната мрежа, тути. Всичко падна по някое време през нощта. Казват, че е софтуерен проблем някъде си. Според мен обаче е заради сватбата…
— Заради к’во?
— Сватбата бе, човек! — той направи жест към телевизора, където се виждаше каляска с множество коне. — Големият брат не иска протести, затова са свалили нета точно както направиха в Египет, чаткаш ли?
— Окей — промълви HP разсеяно.
Нещо по телевизията беше привлякло вниманието му. Една от костюмираните фигури около каляската му изглеждаше смътно позната. Камерата зуумна…
Ненадейно HP изтръпна.
— Накъде отиват? — изсъска той и сграбчи изтърканата тениска на мъжа.
— Обратно към двореца, къде другаде. Спокойно…
— Не бе, идиот, имам предвид маршрута. Това там изглежда като „Кунгстредгорден“… Накъде ще тръгнат след това?
— „Сергел“, после насам по „Свеавеген“ и след това наляво по…
„Кунгсгатан“!
Мамицата му стара!!!
Вторият и третият от маскираните стояха на „Стрьомгатан“, до Операта. Тебеширено бели Гай Фокс маски с черни кози брадички и завъртени нагоре мустаци, точно както пред „Грандхотел“ само няколко дни по-рано.
Облечените в бяло хора зад маските не мърдаха, ами просто стояха, напълно неподвижни, което правеше впечатлението още по-зловещо.
— Луде, видя ги, нали, край — каза тя на микрофона при китката.
— Yes — отвърна той кратко. — Повишено внимание, дами и господа, идва „Кунгстредгордсгатан“… — каза после.
Кортежът направи широк, бавен завой наляво.
HP изхвърча от кафето, зави зад ъгъла и се втурна към „Хьоториет“. Струваше му се, че може да чуе приветствията
на хората в далечината.Още четири маски, разпръснати покрай „Кунгстредгордсгатан“, други пет по „Хамнгатан“, но никакви признаци за суматоха.
Може би нищо чудно. Освен най-различните войници и доброволни организации, които изграждаха охранителен обръч покрай маршрута, тя беше видяла още поне двайсет униформени колеги, а освен това и няколко цивилно облечени. Но броят на маските се увеличаваше.
С по една повече за всяка улица, която подминаваха. Нямаше как да е съвпадение. Очевидно нещо се случваше.
Те свиха по площад „Сергел“, заобиколиха стъкления обелиск, а радостните викове бяха толкова силни, ме тя едва чу, когато радиостанцията изпука.
„Хьоториет“ беше тъпкан с хора и той беше принуден да си пробива път с лакти. Колкото повече се приближаваше до „Свеавеген“, толкова по-гъста ставаше тълпата и той осъзна, че се нуждае от алтернативен план. Метрото, естествено!
Обърна се на ето и осемдесет градуса и се затича обратно по „Сергелгатан“, сви между две от високите сгради и опита да се въздържи да погледне нагоре 91 .
91
Става дума за Хьотори сградите, от покрива на една от които HP беше провесен в предишната част. — Б.пр.
Прескочи бариерата, взе стълбите с три скока и се втурна по перона към северния край на станцията. По пътя измъкна телефона от единия джоб на якето.
— На вниманието на всички охранители. Човек, който отговаря на описанието на един от заподозрените току-що е бил забелязан при „Хьоториет“.
Гласът по радиото принадлежеше на Стигсон, беше почти сигурна.
Устата и беше пресъхнала и тя преглътна няколко пъти, за да опита да я навлажни. Но беше невъзможно.
— Всичко окей ли е, Нормен, край?
— Всичко е шест, Луде…
— Добре, всички да са нащрек. Тези с маските ме притесняват…
„Свеавеген“, седем маски.
С една повече в сравнение с площад „Сергел“. Предната част на процесията започна завоя към „Кунгсгатан“.
Телефонът и зазвъня, но тя го игнорира.
Никакъв отговор, мамка му!
Той изкачи стълбите от северната страна, изблъска се до изхода и излезе на тротоара.
Улицата беше обградена от хора в униформи, но те изглежда бяха там главно за украса.
„Малмшилнадсбрун“ беше само на петдесет метра вдясно.
Сложи си качулката, извади слънчевите очила от джоба и си запробива път натам.
В далечината се чу трополенето на конски копита.
Тя видя маските в мига, в който каляската започна завоя. Този път стояха едни до други. Първоначално осем броя, но след това и повече.
Много повече…
— Това не ми харесва — промърмори Рунеберг.
Телефонът продължаваше да звънни в дясното и ухо.