Изпепелена

Репхайм отправи пламнал взор към момичето.

– Изчезни, видение!

Вместо да избледнее, както се очакваше, тя присви очи и го изгледа заинтригувано:

Не си птица, но имаш крила. Не си човек, но имаш ръце и крака. Очите ти също са човешки, само дето са червени. Е, какво си?

Репхайм се ядоса. Рязко се изправи и силна болка премина през цялото му тяло. Изскочи от скривалището си и се приземи на няколко крачки от призрака хищен, опасен и готов да се защитава.

– Аз съм кошмар, на който е даден живот! Махай се. преди да си открила, че има много по-страшни неща от смъртта.

Момичето отстъпи само крачка назад, така че рамото й се докосна до рамката на прозореца, но остана там притаена, гледаща го с любопитство.

– Vv.v, че в съня си викаше своя баща. Не можеш да ме заблудиш. Достатъчно умна съм и си спомням някои неща. Освен това не мажеш да ме уплашиш, защото си ранен и сам.

После момичето скръсти раздразнено ръце пред гърдите си, отметна дългата си руса коса и изчезна, като остави Репхайм точно както го нарече - ранен и сам.

Той отпусна стегнатите си в юмруци длани. Пулсът му се успокои. Тръгна назад, спъна се в импровизираното си гнездо и отпусна глава на стената.

– Жалка работа - каза той на глас.
– Любимият син на древен безсмъртен, докаран до положение да се крие и да говори е духа на някакво човешко дете.

Опита се да се засмее, но не се получи. Музиката от главата му отекваше прекадено силно и във въздуха около него. Както и другият глас, за който той можеше да се закълне, че беше на баща му.

Не можеше да стои повече така. Без да обръща внимание на болката в ръката и на агонизиращото си крило, той сс изправи. Ненавиждаше немощта, с която бе пропито тялото му. Колко ли време беше прекарал тук ранен и изтощен? Не можеше да си спомни. Дали един или два дни?

Къде ли е тя? Каза, че ще дойде да го види през нощта. И ето, той още я чака тук, където Стиви Рей го остави. Беше нощ, а тя не идваше.

Със съжаление напусна гнездото, покачи се на прозореца, пред който духът на момичето се беше появил, и стигна до врата, която водеше към балкона на покрива.

Инстинктът му го беше насочил нагоре към втория етаж на изоставеното имение. Дори неговият огромен запас от сили беше стигнал до края си и единствените му останали мисли бяха за убежище и сън.

Но сега беше повече от буден.

Загледа се към пустите площи около музея. Ледът, падал с дни от небето, бе оставил огънати и голи клони по огромните дървета, обикалящи хълмовете. Репхайм виждаше добре в тъмното, но не засичаше никакво движение навън. Къщите, които изпълваха пространството между музея и центъра на Тулса, бяха почти толкова тъмни, колкото и по време на пътешествието му след зазоряване. Малки свет-линки проблясваха в далечината. Не типичните за модерен град силни светлини, а немощни пламъчета, блещукащи като свещи - нищо общо с величието, което този свят би могъл да покаже.

Разбира се, нямаше никаква мистерия в това. Линиите, които носеха електричество до домовете на съвременните човеци, бяха прекършени съшо толкова фатално, колкото и натежалите от лед клони на дърветата. Репхайм знаеше, че това е добре за него. Като изключим нападалите клони и другите отломки, улиците изглеждаха проходими. Ако огромната електрическа машина не беше повредена, хората щяха да са плъзнали навсякъде.

– Липсата на електричество държи хората настрана -промърмори си той.

– Но какво ли задържа нея настрана?

С гняв и безсилие Репхайм премина през разнебитената врата и вдигна поглед към небето, за да успокои нервите си. Въздухът беше хладен и пропит е влага. Ниско над тревата се стелеше мъгла, толкова плътна, сякаш земята се опитваше да се скрие от очите му.

Той вдигна поглед и си пое дълбоко дъх. Вдиша небето. Изглеждаше неестествено ярко на фона на притъмнелия град. Звездите го зовяха, както и острият сърп на чезнещата луна.

Той копнееше за небето с цялото си тяло. Искаше да го усеша над крилете си, да усеща утехата и майчиното докосване.

Здравото му крило се разпъна и се извиси на повече от човешки ръст. Другото потрепна и гой вдиша студения нощен въздух със стон.

Счупено е! Тази мисъл пробягна през съзнанието му.

Не, това не е сигурно - каза той на глас. Поклати глава, опитвайки се да прогони изтощението, което го караше да се чувства все по-безпомощен и все по-наранен.
– Концентрирай се! Време е да намеря Татко.

Той все още не се чувстваше достатъчно добре, но умът му бе по-ясен. отколкото през последните дни. Би трябвало да успее да засече някакви следи от своя баща. Без значение колко място или време ги разделяше, те бяха свързани с кръвта и духа си и най-вече с безсмъртие, което Репхайм бе получил по рождение.

Той се загледа към небето и се замисли за въздушните течения, по които така беше свикнал да се носи. Пое си дълбоко дъх, вдигна ранената си ръка и изпъна китка напред, сякаш искаше да докосне въображаемите въздушни течения и спомена за Отвъдното.

– Донеси ми от усещането за него!
– заповяда той припряно на нощта.

За миг му се стори, че получава отговор, някъде далече от изток. Но после чувството за изтощение се засили.

Защо не мога да те почувствам. Татко?

Необичайно изтощение...

– О, богове!
– извика Репхайм, като осъзна какво предизвикваше такова изтощение у него и изцеждаше силите му. Разбра какво му пречеше да усети пътя към баща си.

– Тя го е направила.

Гласът му бе твърд, а очите му проблеснаха в червено.

Да. той беше ранен, но като син на безсмъртен тялото му вече би трябвало да се е възстановило. Беше спал два пъти, откакто воинът го простреля. Умът му се беше избистрил. явно сънят му бе помогнал да се съвземе. И дори. както подозираше, крилото му да бе необратимо пострадало, останалата част от тялото му би трябвало да е осезаемо по-добре. Силите му трябваше да са се възвърнали.

Но Червената бе пила от него и се бяха Обвързали. И с това беше нарушила баланса на безсмъртните му сили.

Гневът му се въздигна едновременно с отчаянието.

Тя го беше използвала и после изоставила.

Точно както и баща ми.

– Не!
– поправи се той веднага. Баща му беше прогонен от младшата Висша Жрица. Той ще се върне, когато е в състояние, и тогава Репхайм ще му служи отново. Червената го беше използвала, а после го изостави като непотребен.