Изпепелена

Когато се обърна, Стиви Рей стана набързо от леглото и внимателно надникна под нощницата си. Очакваше най-лошото. И с право, целият й гръб беше като препечен хамбургер, когато Ерик и Ленобия я измъкнаха от онази дупка изпод земята. Измъкнаха я от Репхайм.

Нс мисли сега за него, просто се концентрирай над...

– О. Боже мой!
– възкликна гя. като видя, каквото можа от гърба си. Вече не приличаше на хамбургер. Кожата й беше гладка. Доста порозовяла. но гладка и нежна като бебешка.

– Това е поразително - прошепна Далас.

– Истинско чудо.

Стиви Рей погледна към него и очите им се срещнаха.

– Изплаши ме, момиче. Не го прави повече, става ли?

– Ще се постарая - отвърна тя нежно.

Далае се наведе напред и съвсем нежно, само с върха на пръстите си, докосна розовата й кожа.

– Боли ли оше?

– Не особено. Явно съм корава.

• Невероятно - повтори гой.
– Ленобия наистина спомена, че сигурно ще се излекуваш по време на съня си. но ти беше много сериозно пострадала и аз наистина не очаквах чак такова нещо.

– Колко време съм спала?
– тя го прекъсна рязко, за тото от думите му остана с впечатление, че е спала с дни. Какво ще си помисли Репхайм за това. че не се е появила толкова време? По-лошо, какво ще направи'/

– Само един ден.

– Един ден, наистина ли? възкликна гя с облекчение.

– Е, в интерес на истината вече се съмна, така че си спала повече от ден. Донесоха те тук вчера точно след изгрев слънце. Беше много драматично. Ерик влезе с хамъра на-право вътре, събори оградата и го паркира пред конюшните. После всички се събрахме, за да те пренесем до лечебницата.

– Да, аз се обадих на Зи от хамъра по пътя за насам. Чувствах се почти нормално, но изведнъж сякаш някой ми изключи тока. Сигурно съм припаднала.

– Да, точно това се случи.

Ех, иска ми се да бях видяла целия този цирк.

– И аз това си помислих веднага щом се опомних от шока, че си пред умирачка.

Не съм била пред умирачка.

– Е. радвам се да го чуя.

Далас се доближи до нея, хвана лицето й в шепи и я целуна по устните.

Тя машинално се отдръпна от него.

– Щеше да ми даваш пликче е кръв - каза тя припряно.

– О, да.
– Той не коментира отдръпването й, но бузите му бяха зачервени, когато й подаде пликчето.
– Извинявай, забравих. Знам. че си ранена и че не се чувстваш... разбираш ме...

Гласът му заглъхна и той я погледна е неудобство.

Стиви Рей знаеше, че трябва да каже нещо. В крайна сметка имаше нещо между тях. Той беше готин, умен и беше доказал многократно, че я разбира. Гледаше я с такова неудобство, навел леко глава надолу, че изглеждаше сладък като малко момче. И наистина си беше сладък - висок, слаб, мускулест и с пясъчноруса коса. А й беше приятно да се целува с него. Или поне преди й беше приятно.

А дали все още беше така?

Чувството за неудобство й попречи да намери правилните думи, с които да го успокои, така че вместо да каже нещо. Стиви Рей взе пликчето от ръцете му, разкъса ъгъла и го изпи на един дъх. Кръвта се плъзна по гърлото й и изпълни с енергия цялото й тяло, сякаш беше двойна доза „Ред БулС

Не й се искаше да мисли за това, но някъде вътре в съзнанието си тя прецени разликата между тази обикновена, човешка кръв и кръвта на Репхайм.

Ръката й леко трепна, когато забърса устните си и вдигна поглед към Далас.

– Сега по-добре ли си?
– попита той спокойно, без следа от предишното неудобство.

– Може ли да ми дадеш още една?

Той се усмихна и донесе още една торбичка.

– За вас винаги, госпожице - усмихна се той.

– Благодаря ти. Далас.
– Тя се поколеба за миг.
– Не се чувствам сто процента перфектно, нали разбираш?

– Да - кимна той.

– И всичко е наред между нас. нали?

– Да. Важното е ти да се оправиш.

– Е, това ще ми помогне - каза Стиви Рей и започна да отваря торбичката с кръв.

В този момент Ленобия влезе в стаята.

Хей, Ленобия. виж. Спящата красавица се събуди -каза Далас.

Стиви Рей преглътна последната капка кръв и обърна лице към вратата, но усмивката, която беше приготвила като поздрав към Ленобия, замръзна на устните й.

Повелителката на конете плачеше. Сериозно.

– О, Боже мой! Какво се е случило?

Стиви Рей беше толкова изненадана да види тази обикновено непоклатима жена в такова състояние, че първата й реакция бе да се затича към нея и да й предложи да седне на леглото, точно както майка й правеше, когато Стиви Рей се прибираше разплакана.

Ленобия направи няколко крачки из стаята. Не седна на леглото, остана права и си пое дълбоко дъх, сякаш се канеше да направи нещо ужасно.

– Да ви оставя ли насаме?
– попита Далас колебливо.

– Не, остани. Може би ще си й нужен.
– Гласът на Ленобия бе дрезгав. Тя погледна Стиви Рей в очите. Става дума за Зоуи. Нещо се е случило.

Стиви Рей изтръпна от страх и думите се изстреляха от нея. преди да може да ги спре:

– Тя е добре! Нали помните, че говорих с нея точно кога-то пътувахме насам? А това беше съвсем скоро.

– Моята приятелка, която работи за Съвета, се е опитвала да се свърже с мен от часове. За съжаление съм забравила телефона си в хамъра. така че успях да говоря с нея едва сега. Калона е убил Хийт.

– Мамка му!
– извика Далас.

Стиви Рей не му обърна внимание, гледаше втренчено Ленобия и си мислеше:

„Бащата на Репхайм е убил Хийт “ Неприятното чувст во в стомаха и се засилваше:

– Зоуи е жива. Щях да усетя, ако се беше случило нещо.

– Жива с, но е видяла Калона да убива Хийт. Опитала

се е да го спре. но не е успяла. Това е пръснало душата й. Стиви Рей.

По бузите на Ленобия се стичаха сълзи.

Пръснало душата й? Какво значи това?

– Значи, че тялото й все още диша, но душата й вече го е напуснала. Когато душата на една Висша Жрица се пръсне, е само въпрос на време, преди тялото й също да напусне този свят.

– Да напусне този свят? За какво говориш'.’ Да не се опитваш да ми кажеш, че гя ше изчезне?

– Не - каза тя отчаяно.
– Искам да кажа, че ше умре.