Изпепелена

Стиви Рей започна да клати глава.

– Не. Не. Не! Просто трябва да я донесем тук. Тя ше се оправи.

– Дори и тялото й да бъде върнато тук, Зоуи няма да сс върне, Стиви Рей. Трябва да се подготвиш за тази мисъл.

– Няма!
– извика тя.
– Не мога! Далас, дай ми дрехите. Трябва да изляза. Трябва да намеря начин да помогна на Зи.

Тя никога не се отказа от мен и аз също няма да се откажа от нея.

– Не става въпрос за теб.

Дракона Ланкорд се появи на отворената врата. Суровото му лице бе изпито и измъчено заради смъртта на неговата съпруга, но гласът му звучеше спокойно и уверено.

– Става дума, че Зоуи се изправи срещу трагедия, която не успя да понесе. А аз разбирам от тези неща. Когато душата се пръсне, пътят й за връщане към тялото е разрушен. А без душа тялото умира.

– Не. моля ви се! Това не може да е вярно! Не може да се е случило - извика Стиви Рей.

– Ти си първата Висша Жрица на червените вампири. Трябва да намериш сили да превъзмогнеш гази загуба. Народът ти се нуждае от теб - каза Дракона.

– Не знаем къде е избягал Калона, нито каква е ролята на Нефсрет във всичко това - каза Ленобия.

– Това, което знаем, е. че смъртта на Зоуи е идеалният момент за тях да ни нападнат отново - добави Дракона.

Смъртта на Зоуи... Тези думи отекнаха в главата на Стиви Рей. оставяйки паника, ужас и отчаяние.

Ти притежаваш огромна сила. Бързината, с която се възстанови, го доказва. Ще ни е нужна всяка сила, с която разполагаме, за да я впрегнем срещу силите на мрака, който се кани да се спусне над нас.

– Трябва да овладееш скръбта си - каза Дракона.
– И да заемеш ролята на Зоуи.

– Зоуи не може да бъде заменена!
– извика Стиви Рей.

– Не искаме да я замениш. Искаме просто да помогнеш на останалите от нас да запълнят празнотата, която тя остави - каза Ленобия.

Трябва... трябвада си помисля - каза Стиви Рей.
– Бихте ли ме оставили сама за момент? Трябва да се преоблека и да помисля.

– Разбира се - каза Ленобия.
– Ще бъдем в залата за съвещания. Ела там, когато си готова.

Тя и Дракона напуснаха стаята, потънали в скръб, но твърди и непоколебими.

– Хей, добре ли си?

Далас се доближи до нея и хвана ръката й. Едва я докосна и тя се отдръпна рязко.

– Трябва да се облека.

– Тук, в този гардероб, са дрехите ти.

– Добре, благодаря ти. Трябва да излезеш, за да се облека на спокойствие.

– Не отговори на въпроса ми - каза той и я погледна заг-рижено.

– Не. Не съм добре и няма да бъда, докато продължават да твърдят, че Зоуи ще умре.

– Но, Стиви Рей, дори аз съм чувал какво се случва, кога-то душата напусне тялото. Човекът умира - каза той, макар че се опита да произнесе жестоките думи възможно най-внимателно.

Не и този път - отсече Стиви Рей.
– А сега излез оттук, за да се преоблека.

Далас въздъхна:

– Ще те чакам отвън.

– Добре. Няма да се бавя.

– Бави се колкото е нужно. Нямам нищо против да почакам.

Но в момента, в който вратата се затвори, Стиви Рей не скочи да се облича, както беше казала. Замисли се за една изключително тъжна история, която беше чела в Наръчника на новака, за древна Висша Жрица, чиято душа се пръснала. Тя не си спомняше историята особено подробно, освен края й. Независимо от всички положени усилия, никой не успял да я спаси и тя умряла.

– Висшата Жрица е умряла - прошепна си Стиви Рей.

А Зоуи дори не беше истинска Висша Жрица. На практика си беше още новак. Как се очаква да открие обратния път към тялото си. след като дори една истинска Висша Жрица не е успяла?

Истината е, че сама не би могла.

Не беше честно. Бяха минали през толкова трудности заедно и сега Зоуи просто ще умре? Стиви Рей не искаше да повярва. Искаше да се бори, да крещи и да намери начин да помогне на своята НДП/най-добра приятелка/, но как би могла? Зи беше в Италия, а тя в Тулса. И по дяволите! Не можеше да измисли как да се оправи с досадните червени новаци. Коя беше тя, че да измисли как да противодейства на нещо толкова ужасно като смъртта на Зоуи?

Тя дори не можеше да каже истината за Обвързването си със сина на съществото, което причини всичко това.

Скръбта я завладя. Тя седна, прегърна възглавницата и започна да върти един рус кичур около пръста си, както правеше като малка, а после се разплака. Зарови лице във възглавницата, за да не чуе Далас риданията й, и се отдаде на пълно отчаяние.

Точно когато мъката беше на път да я задуши, въздухът около нея се раздвижи. Сякаш някой бе счупил прозореца.

В началото тя не обърна внимание, прекалено погълната от скръб, че да се вълнува от някакво глупаво течение. Но то беше настойчиво. За миг тя се отпусна и почувства облекчение от докосването му.

Докосване? Далас? Тя му каза да чака отпред.

Главата на Стиви Рей се изстреля нагоре. Устните й се бяха отдръпнали назад, разкривайки зъбите й в гримаса, която бе приготвила за него.

В стаята нямаше никого. Тя беше сама, абсолютно сама.

Хвана лицето си с ръце. Нямаше време да полудява. Трябваше бързо да се облече. Да мести краката си един пред друг и да разбере какво точно се е случило със Зоуи. Също и с новаците й, с Калона, както и евентуално с Репхайм.

Репхайм...

Името му отекна във въздуха като ледена милувка върху кожата й. Усети го с цялото си тяло, по гърба, по ръцете си, завъртя се около кръста й и достигна до краката. Навсякъде, където този хлад я докосваше, сякаш отнемаше малка частица от скръбта й. Вдигна поглед и този път много по-добре контролираше реакциите си. Избърса очите си и се вгледа в тялото си.

Обграждаше я мъгла, направена от малки блещукащи капчици, точно с цвета на очите му.

– Репхайм - прошепна тя против волята си.

Той те зове...

– Какво, по дяволите, става?
– промърмори Стиви Рей и гневът й надделя над отчаянието.

Иди при него...

– Да отида при него?
– попита тя гневно.
– Баща му направи всичко това.

Иди при него...

Приливът на ледената милувка и надигащият се гняв я накараха да вземе решение. Стиви Рей започна да се облича. Щеше да отиде при Репхайм, но само защото той може би знаеше нещо, с което тя би могла да помогне на Зоуи. Той бе син на опасен и могъщ безсмъртен. Очевидно имаше способности, за които тя дори не подозираше.