Изпепелена

– Както винаги, трябва да искаш прошка от себе си, не от мен.

– Ами аз?
– простена Калона.
– Ще ми простиш ли някога?

Богинята най-после го погледна. Очите й бяха тъжни, но устните й бяха стиснати в мрачно изражение, а думите й прозвучаха безчувствено:

Ако някога си заслужиш прошката, тогава може да ме помолиш за нея. Не и преди това.

Никс вдигна ръка от главата на Старк и насочи пръст към Калона. Мечът изчезна от гърдите му и той падна на земята.

– Ще платиш на моята дъщеря дълга си, а после ще се завърнеш към реалния свят и обстоятелствата, които те очакват там, И знай, че и на душата, както и на тялото ти, вече е забранено да пристъпват моите владения.

Без повече да го поглежда, Никс му обърна гръб. Тя се наведе и целуна устните на Старк, а после въздухът около нея проблесна и тя изчезна.

Калона се изправи на крака и аз отстъпих назад, като вдигнах ръце и се приготвих да използвам вятъра, за да се боря с него. Погледите ни се срещнаха и видях, че той плаче.

– Ще направя това. което тя ми заповяда. С изключение на един-единствен път, винаги съм й се подчинявал - каза той.

Калона се доближи до тялото на Старк и аз го последвах.

Вдъхвам ти живот от моя дъх. Живей с него и приеми малка частица от моето безсмъртие, с което си плащам за човешкия живот, който отнех. ^

И после, за моя огромна изненада, Калона повтори действието на Никс и целуна Старк.

Тялото му потрепна. Той вдиша и издиша трудно.

Преди да успея да го спра, Калона сложи ръка на рамото му и издърпа копието от гърдите му.

Старк се загърчи в агония и падна на земята.

– Ах ти, гадняр такъв!
– Изтичах към Старк и сложих главата му в скута си. Той дишаше тежко, но все пак дишаше. Вдигнах поглед към Калона. Не се учудвам, че тя отказа да ти прости. Ти си жесток и безсърдечен. И въобще си абсолютно сбъркан.

Когато се върнеш в реалния свят, стой далеч от мен. Там Никс няма да може да дотича да те спасява.

– Колкото по-далече съм от теб, толкова по-добре.

Калона разпери криле, но преди да полети, нишки от

Мрак, лепкави и остри, се процедиха от черните стени на арената и катраненочерния прахоляк под краката ни. Докато все още гледаше към мен, те оплетоха тялото му и прерязаха плътта му. Малко по малко покриха цялото му тяло, докато не остана нищо, освен кръв, мрак и кехлибарени очи. Тогава нишките на мрака стигнаха до очите му и се гмурнаха в тях. Аз изкрещях от ужас, щом те откъснаха от него нещо, което бе толкова ослепително светло, че трябваше да затворя очите си пред неговата яркост. Когато ги отворих отново, тялото на Калона беше изчезнало заедно с арената, а аз и Старк седяхме насред гората.

ТРИЙСЕТТА ГЛАВА Зоуи

– Зоуи, Какво се случи?
– попита Старк и се опита да изправи потрошеното си тяло.

– Ш-т, всичко е наред. Калона си тръгна. В безопасност сме.

Погледите ни се срещнаха и напрежението в него изчезна. Той се отпусна в скута ми.

– Ти отново си цяла, душата ти вече не е пръсната.

– Да, така е.
– Докоснах нежно бузата му на едно от малкото места, което не беше наранено.
– Този път ти изглеждаш пръснат.

– Не, Зи. Докато с теб всичко е наред, и аз ще съм добре.

Той се закашля и от огромната рана на гърдите му изхвърча кръв. Затвори очи и лицето му се изкриви в агония.

О, богиньо, ранен е толкова тежко!

Положих усилия да говоря спокойно:

– Добре, чудесно, но не изглеждаш много добре. Така че какво ще кажеш да се връщаме в телата си? Те ни очакват с нетърпение, нали?

Той отново потръпна от болка. Дишаше плитко и болезнено.

– Ти трябва да се връщаш — каза той. — Аз ще те последвам, след като си почина малко.

Обзе ме паника:

– 0, не, няма да те оставя тук. Просто ми кажи какво да направя, за да те върна обратно.

Той примига няколко пъти и после устните му се разтеглиха в типичната му наперена усмивка:

Аз всъщност не знам точно как да се върна.

– Не знаеш? Старк, питам сериозно.

– Сериозен съм. Нямам ни най-малка представа.

– Как се добра дотук?

– Чрез болка.

Изсумтях:

– Е, поне няма да е трудно да намерим обратния път. Поне болка имаш, колкото искаш.

Да, но при тялото ми има древен воин, който се грижи да го държи на границата между живота и смъртта. Не знам как да му кажа, че е станало време да се събудя. Ти как ще се върнеш?

Дори не се бях замисляла затова. Отговорът беше толкова естествен, колкото дишането:

– Ще последвам духа си. Той ще ме заведе там. където принадлежа. В тялото ми.

– Направи го. Той замълча за миг, защото го обзе поредната вълна нетърпима болка. И след като си почина малко, аз ще направя същото.

– Не, ти нямаш връзка с елемента дух, както аз. При теб няма да се получи.

– Хубаво е, че все още имаш връзка с елементите си. Питах се дали ще е така, след като татуировките ти изчезнаха.

– Изчезнали са?

Огледах ръцете си и забелязах, че нямах никакви татуировки. Всички ли са изчезнали? Дори онези по лицето ми?

Остана само полумесецът отвърна той. После отново се сгърчи от непоносимата болка. Затвори очи и продължи.
– Ти тръгни и се прибери. Аз някак ще се оправя. Когато не съм толкова уморен. Не се тревожи. Няма да те изоставя.

– О, по дяволите. Няма да загубя още един с такова абстрактно обяснение от рода на „ще се видим отново някога“. Това вече не работи.

Той отвори очи.

– Тогава ми кажи какво да направя, кралице моя. И ще го направя.

Игнорирах тази част с кралицата. Чух го да ме нарича така и по-рано, когато говореше с Калона. Зачудих се дали е било преди или след като безсмъртният започна да блъска главата му, но после се фокусирах върху репликата „ще го направя“. Значи ще направи каквото му кажа... Но какво, по дяволите, да му кажа да направи?