Изпепелена

Погледнах го отново. Беше толкова тежко ранен, много по-зле, отколкото когато едва не се уби със собствената си стрела.

Но тогава се възстанови много бързо. Налагаше му се, защото аз също бях ранена.

Спомних си цялата лекция, която Дарий ми изнесе, когато поисках да дам на Старк да пие от мен, за да се излекува по-бързо. Каза, че връзката между воина и Жрицата е толкова силна, че понякога той може да усеща чувствата й. Загледах се в нараненото му лице. Дарий каза, че един воин може да получи много от своята жрица. А чрез кръвта й би могъл да получи директно енергия.

А Старк сега се нуждаеше точно от това. Енергия, за да се завърне в тялото си.

Този път няма да му се наложи да се оправи сам, а, слава на богинята, аз не бях ранена.

Хей, знам какво трябва да направиш.

Очите му се отвориха и видях в тях ужасна болка.

Кажи ми. Ако съм в състояние, ще го направя.

Усмихнах се:

– Искам да пиеш от мен.

Изглеждаше изненадан и през ужасната болка отново се появи наперената му усмивка:

О, това ли искаш? Сега? Когато тялото ми е съвсем извън строя? Яко.

Не бъди такъв. Точно защото тялото ти е извън строя, затова искам да го направиш.

– Щях да ти променя мнението, ако бях здрав - ухили се

той самодоволно.

Поклатих глава и завъртях очи с досада:

– Ако беше здрав, щях да те напляскам.

Опитах се да го наместя колкото се може по-нежно.

– Извинявай, извинявай, ако те заболя - казах аз, след като той изохка.

Легнах до него и се опитах да го придърпам към себе си, за да поема колкото се може повече от неговата болка.

– Добре, сега ми помогни да се завъртя на по-добрата си страна.

По-добрата страна? Не знаех дали да се засмея, или да избухна в сълзи. Помогнах му да се обърне на страната, от която нямаше счупено рамо, и застанахме е лице един към друг. Присламчих се малко по-близо до него. Зачудих се дали да не порежа ръката си и да му дам да пие от нея, за да му е по-лесно.

– Не. Не така. Ела по-близо до мен, Зи. Болката е без значение.
– Той замълча за миг, а после добави - Овен ако не искаш от моята кръв. Искаш ли я?

– От кръвта ти?
– Осъзнах какво ми казва и примигах от изненада.
– Дори не я забелязах.
– Виждайки кривото му изражение, бързо се поправих. — Искам да кажа, забелязах. че си целият окървавен, но не я подушвам.
– Учудено докоснах с пръст кръвта от устните му.
– Не изпитвам жажда, определено.

– Сигурно защото тук са само душите ни.

Мислиш ли? Тогава дали ще стане изобщо нещо, ако пиеш от мен?

Погледите ни се срещнаха.

– Ще стане, Зи. Връзката ни е отвъд физическото. Ние сме свързани чрез душите си.

– Добре, надявам се да е така - казах и се почувствах

малко нервна.

Единственият, когото бих допуснала да пие от мен, беше Хийт. Моят Хийт. Отпратих мислите си за него и сравнението със Старк, но не можех да отрека един очевиден аспект на случващото се. Да дадеш на момче да пие от теб си има и сексуална страна. Приятно е. Даже много. Така е замислено да бъде.

Но стомахът ми се свиваше нервно.

– Хей, просто се отпусни и доближи врата си до мен.

Хвърлих поглед на потрошеното тяло на Старк.

Разбирам, че си нервна, но предвид колко съм ранен, не би трябвало да се притесняваш от нищо. Изведнъж изражението му се промени. Или не си точно нервна. Да не би да си размислила?

– Не - казах аз бързо. Аз не си променям мнението. Не бих си променила мнението и за теб, Старк. Никога.

Доближих се до него, колкото се може по-внимателно. Отметнах косата си и доближих врата си до устните му, очаквайки с напрежение захапването.

Но той ме изненада. Вместо острите му зъби усетих топлината на устните му, които целуваха нежно врата ми.

Успокой се, кралице моя.

От дъха му ме побиха тръпки. Колко ли време беше минало, откакто някой ме бе докосвал? В реалния свят сигурно са минали само дни, но тук, в Отвъдното, сякаш бяха векове.

Старк ме целуна отново. Езикът му докосна кожата ми и той изстена. Според мен този път не беше от болка. Без да се колебае повече, зъбите му се врязаха в кожата ми. Заболя ме, но в момента, в който устните му се затвориха около раната, болката бе заменена с удоволствие и то такова, че беше мой ред да застена.

Искаше ми се да протегна ръка към него и да притисна тялото си в неговото, но се въздържах, за да не му причиня болка.

Твърде скоро устните му се отделиха от кожата ми. Гласът му вече звучеше доста по-добре:

– Знаеш ли кога за пръв път осъзнах, че ти принадлежа?

Дъхът му докосваше нежно кожата ми и от това ме побиха тръпки.

Кога? попитах задъхано.

– Когато се срещнахме в клиниката в Дома на Нощта, още преди да мина през Промяната. Помниш ли?

Помня - Разбира се, че помнех. Бях гола и заплашвах, че ще му наритам задника с помощта на елементите, докато стоях между него и Дарий.

Устните му отново се доближиха до кожата ми.

– Изглеждаше като кралица-воин, изпълнена е божествен гняв. Мисля, че някъде тогава осъзнах, че винаги ще ти принадлежа, защото ти ме достигна въпреки всичкия Мрак, с който бях обгърнат.

Старк, прошепнах, погълната от чувствата си към него.
– Този път ти ме достигна. Благодаря ти. Благодаря ти, че ме последва.

Без да казва нищо, устните му бяха отново върху кожата ми и този път пи от мен доста по-продължително.

Отново първоначалната болка бе заменена с удоволствие. Затворих очи и се концентрирах върху силната горещина, която препускаше през тялото ми. Не можех да се въздържа и да не го докосна, да прокарам ръка през кръста му и да усетя мускулите по гърба му. Исках още, исках го по-близо до себе си.

Той се отдръпна от мен, очите му бяха потъмнели от страст.

Е, Зоуи, попита той задъхано.
– Съгласна ли си да ми дадеш нещо повече от кръвта си? Приемаш ли обета ми за твой бранител?

Погледнах го внимателно. В очите му имаше нещо, което не бях виждала досега. Момчето, което ме изостави във Венеция, ядосано от ревност и обида, вече го нямаше. Мъжът, заел неговото място, беше повече от вампир, повече от воин. Макар да лежеше ранен в ръцете ми. можех да усетя силата му - здрава, сигурна, благородна.