Изпепелена

Репхайм.

Изведнъж си спомни всичко - червените, Далас и Репхайм. Най-вече него.

– Останал си тук с мен?

Той отвори очи и тя се ококори от изумление. Блещукащият им червен цвят беше изчезнал и сега бяха с ръждивокафяв цвят, повече кехлибарен, отколкото червен.

– Да. По-уязвима си, когато слънцето е в небето.

Стори й се, че той звучи нервен, сякаш се оправдава, затова му се усмихна:

– Благодаря, макар че е малко странно да ме гледаш, до-като спя,

– Не съм те гледал!

Каза го толкова бързо, че очевидно лъжеше. Отвори уста, за да му каже, че няма нищо против и че всичко е наред, но

не е нужно да го прави през цялото време, когато телефонът й звънна със сигнала за гласова поща.

– Голям шум вдигаше тази джаджа. Много пъти - каза й той.

– Мамка му. Не чувам нищо, когато спя.
– Тя неохотно посегна да вземе телефона.
– Явно трябва да го прослу-шам.

Тя го погледна и забеляза, че батерията е почти изхабена. Въздъхна. Загледа се в дисплея и възкликна:

Мама му, шест пропуснати повиквания. Едно от Лено-бия и пет от Афродита. Притеснено, тя избра да прослуша първо съобщението от Ленобия. Пусна го на високоговорител и погледна Репхайм.
– И ти трябва да го чуеш, може би ще говорят и за теб.

Но тонът на Ленобия не звучеше ни най-малко в стил „О, Боже, ти си с гарван-демон, а аз трябва да те заловя!“. По-скоро беше съвсем спокоен:

– Стиви Рей, обади ми се, когато се събудиш. Крамиша каза, че не е много сигурна къде си, макар да си на сигурно място, след като Далас е избягал. Ще дойда веднага да те взема.
– Тя понижи леко глас и продължи.
– Крамиша ми каза какво се е случило с останалите червени. Помолих се на Никс за душите им. Бъди благословена, Стиви Рей.

Колко мило от нейна страна - каза Стиви Рей.

– Далас не е при тях явно.

Не отвърна тя.
– Определено не е. Освен пропуснати обаждания от Афродита, има и едно съобщение. Надявам се да няма някакви лоши новини.

– Ох, мамка му, вдигни шибания си телефон! Или си се закопала в ковчега си? Боже, тези часови разлики ще ме побъркат! Както и да е, ето новините: Зоуи още е зеленчук, Старк е накълцан като наденгща, за да търчи след нея. Това е добрата новина. Лошата е най-последното ми видение, което включва и теб. едно готино индианско момче и най-големия гадняр от всички гарвани-демони -Репхайм. Трябва да поговорим, защото имам едно такова предчувствие, което е меко казано ЛОШО. Така че вземи скапания телефон и ми се обади. Ако спя, ще се събудя и ще ти отговоря.

– Не се учудвам, че затвори, без да каже чао - обади се Стиви Рей, защото не искаше да стои в едно помещение с носещото се във въздуха най-големия гадняр от всички гарвани-демони - Репхайм.

Прибра телефона в джоба си и тръгна по стълбите. Не се налагаше да поглежда назад, за да разбере, че Рехпайм я следва.

Нощта беше хладна, точно на границата на студеното. Стиви Рей съчувстваше на хората в домовете около музея и се зарадва да види, че част от тях вече имаха ток. Но в следващият миг осъзна, че вече могат да я забележат, и реши да не излиза от имението.

– Никой не ни гледа. Полицията сега се занимава с хората. Тук е последното място, на което биха дошли.

Стиви Рей кимна и като излезе от входа, се насочи към фонтана в градината.

– Твоите скоро ще разберат за мен - каза Репхайм.

– Някои вече знаят - отвърна тя и докосна с ръка върха на фонтана. Една висулка се отчупи и падна във водата.

– Какво мислиш да правиш?
– попита Репхайм и застана зад нея.

Двамата се загледаха в мрачната вода на фонтана, сякаш можеха в нея да открият отговора.

– Мисля, че въпросът е по-скоро ти какво мислиш да правиш каза най-после Стиви Рей.

– Какво искаш да направя?

Репхайм, не можеш да отговаряш на въпроса ми с въпрос.

– Ти го направи.

– Репхайм, стига. Кажи ми какво мислиш да правиш с... с нас?

Тя се загледа в променените му очи и й се прииска да можеше по-лесно да ги разгадае. Отне му толкова време да

й отговори, че тя вече не очакваше отговор и отчаянието беше започнало да я измъчва. Трябваше да се върне в Дома на нощта. Трябваше да постави всичко под контрол, преди Далас да се е появил и да е оплескал нещата.

– Бих останал с теб.

Стиви Рей не успя да осмисли веднага тези толкова ис-крени думи. Просто го погледна въпросително, неспособна да схване добре това, което току-що чу. Постепенно го проумя и изпита неочакван прилив на щастие.

– Ще си имаме големи проблеми - каза тя. Но аз също искам да останеш с мен.

– Те ще се опитат да ме убият. Трябва да го имаш предвид.

– Няма да им позволя!

Стиви Рей хвана ръката му. Бавно, много бавно, пръстите им се преплетоха и той леко я придърпа към себе си.

Няма да им позволя - повтори тя.

Не го погледна. Просто държеше ръката му и се наслаждаваше на краткия им момент заедно. Опита се да не мисли прекалено много. Да не разпитва. Просто гледаше в спокойната, тъмна вода на фонтана, в която се отразяваше луната. Аз съм момиче, което по някакъв начин е успяло да се обвърже с човечността в един звяр. А на глас каза само: Привързана съм към теб, Репхайм.

– И аз към теб, Стиви Рей - каза той без колебание.

Като каза това, водата трепна и се появиха вълнички, сякаш самата Никс раздвижи повърхността с дъха си. Изведнъж отраженията им се промениха. Във водата се виждаше как Стиви Рей държи за ръка висок, мускулест индианец. Той имаше дълга, гъста коса, черна като гарвановите пера, и сплетена на плитка. Беше гол до кръста и невероятно го-тин.

Стиви Рей притаи дъх, притеснена, че ако мръдне, отражението може да се промени. Но не успя да се въздържи да се усмихне и да възкликне:

– Ау, колко си красив.

Момчето в отражението примига няколко пъти, сякаш не е сигурен дали вижда ясно, а после каза с гласа на Репхайм:

– Да, но нямам криле.

Сърцето на Стиви Рей се разхлопа от вълнение. Искаше й се да каже нещо проницателно, умно или поне малко романтично. Но не намери точните думи.

– Така е, но си висок и имаш такива готини пера в косата.

Момчето в отражението вдигна ръка и опипа косата си:

– Те са нищо в сравнение с крилете.

– Е, така е, но пък ще ти е по-лесно да обличаш дрехи.

Той се засмя и учудено докосна лицето си.

– Нежно е — каза той. — Човешкото лице е толкова нежно.

– Да, така се — отвърна Стиви Рей, напълно поразена от това, което виждаше в отражението.

Много бавно Репхайм посегна от своето към нейното лице. Ръката му докосна кожата й нежно и внимателно. Прокара пръсти по бузите й и после докосна устните. Тя не успя да въздържи кикота си: