Изпепелена

– Просто не мога да повярвам колко си красив!

Отражението на Репхайм също се засмя:

– Ти си красива - едва прошепна той,

– Така ли мислиш? Наистина?
– възкликна тя и сърцето й щеше да изхвръкне.

– Наистина. Дори не мога да ти опиша колко. Не мога да ти кажа как се чувствам в действителност.

– Сега можеш.

– Така е. За пръв път усещам...

Репхайм не успя да довърши мисълта си. Отражението на момчето във водата изчезна. На негово място от спокойната вода се надигна Мрак и оформи постепенно гарванови криле, а после и човешка фигура.

Татко!

Не се налагаше да казва нищо друго. Стиви Рей осъзна какво се е случило. Издърпа ръката си от неговата. Той я задържа само за част от секундата и бързо я пусна. Закри с крило фонтана, така че да не вижда какво има в отражението, и я погледна:

– Завърнал се е в тялото си. Усещам го.

Стиви Рей не смееше да каже нищо, само кимна:

Не е тук, далеч е. Сигурно в Италия.

Репхайм говореше бързо. Стиви Рей отстъпи крачка назад. без да може да продума.

– Усещам го някак различен. Нещо се е променило.
– Изведнъж той сякаш прочете мислите й и погледите им се срещнаха.
– Стиви Рей, какво ще правим?

Тя ахна. Усети как силата на елемента й се завихри около нея и я изпълни с чувство за радостно завръщане у дома. Студеният пейзаж на Тулса потрепна и изведнъж тя бе обградена от поразителни дървета, зеленина и плътен мек мъх. Картината се фокусира и Стиви Рей видя Зоуи и Старк, които се смееха прегърнати.

– Зоуи!
– извика тя и картината изчезна, като остави само радостта, че най-добрата й приятелка отново е жива. С усмивка тя се хвърли на врата на Репхайм.
– Зоуи е жива!

Той я притисна към себе си, но само за част от секундата, а после и двамата си спомниха истината и едновременно отстъпиха назад.

Баща ми се завърна.

– Както и Зоуи.

Това означава, че не можем да бъдем заедно - каза той.

Стиви Рей се почувства зле.

– Не, Репхайм. Означава това само ако така го чувстваш.

– Погледни ме!
– извика той.
– Аз не съм момчето от отражението. Аз съм звяр. Не ти подхождам.

Не това казва сърцето ти!
– изкрещя тя в отговор.

Раменете му се отпуснаха и той отмести поглед:

– Да, Стиви Рей, но сърцето ми никога не е било от значение.

Тя пристъпи към него и погледите им се срещнаха. С ужасно отчаяние тя забеляза, че очите му отново блестят в червено.

– Е, когато решиш, че сърцето ти е от значение за теб поне толкова, колкото за мен, ела да ме намериш. Няма да е трудно. Просто го последвай.

Без колебание тя го прегърна силно. Не обърна внимание, че той не отвърна на прегръдката й. Вместо това му прошепна:

– Ще ми липсваш.

А после си тръгна.

Когато слизаше по „Гилгрийз Роуд“, вятърът й донесе шепота на Репхайм:

И ти ще ми липсваш...

Зоуи

– Много е красиво - казах аз, гледайки дървото, обсипано с парчета плат.
– Как го нарече?

– Дърво на желанията отвърна Старк.

– Виж тази лента колко е блестяща - посочих тънката златна панделка, която се появи изведнъж.

За разлика от останалите тя не беше свързана с друга. Просто се носеше свободно надолу, докато падна точно над нас.

Старк се пресегна и я взе. После ми я подаде, за да мога и аз да докосна искрящата й мекота.

– Чрез нея успях да те намеря в гората.

– Наистина ли? Изглежда като златна нишка.

– Да, на мен също ми напомни за злато.

– И ти я последва, за да ме намериш?

– Да.

– Добре тогава. Нека сега да видим дали ще проработи повторно.

– Само ми кажи какво да направя. Ще се подчиня безпрекословно.

Очите му проблясваха закачливо и той ми се поклони.

– Престани да си играеш, това е сериозно.

– О, Зи, не виждаш ли? Не че не го смятам за сериозно, просто напълно ти се доверявам. Знам, че ще ме вземеш със себе си. Вярвам ти, мо банн ри.

– Научил си цял куп странни думи, докато ме нямаше.

– О, само почакай, оше нищо не си чула засмя се той самодоволно.

– Знаеш ли какво, момче? Омръзна ми да чакам.

Привързах единия край на златистата лента около кръста

му. Другия стиснах здраво в ръка.

– Затвори очи - казах му. Той без колебание ми се подчини. Вдигнах се на пръсти да го целуна. До скоро, бранителю мой.

После се отдръпнах от дървото на желанията, от гората на Никс и от цялата магия на мистичните земи. Обърнах се към зеещия мрак, който сякаш се простираше до безкрая. Разперих ръце и казах:

– Дух, ела при мен.

Последният от петте елемента и този, който винаги чувствах най-близък, ме изпълни със силата си, а излекуваната ми душа триумфира с радост, сила и надежда.

– А сега, моля те, заведи ме у дома!

Докато го казвах, се хвърлих в мрака.

Мислех, че ще е като да скочиш от висока скала в морето, но нямаше нищо общо. Беше много по-нежно, по-меко. По-скоро сякаш се возиш на асансьор в някой небостъргач. Изведнъж вече знаех, че съм се върнала.

Не отворих очи веднага. Първо исках да се концентрирам, да пробудя всяко от сетивата си. Усетих, че лежа върху нещо твърдо и хладно. Поех си дълбоко дъх и с изненада усетих миризмата на кедъра, който растеше на ъгъла в старата ни квартира. Едва дочувах сподавен шепот, но изведнъж Афродита извика:

– О, по дяволите, Зи, отвори си очите най-после! Знам, че си тук!

– Хей, да не си изпълзяла от катуна? Нужно ли е да викаш така?

– Катун? Не мисля, че е редно да ме обиждаш, а за мен това определено е обида - каза Афродита. После се усмихна, придърпа ме към себе си и ме прегърна така силно, че сто процента после щеше отрича да го е правила.
– Ти наистина се върна! И не си, хм, умствено увредена, нали?

– Да, върнах се. И не съм по-увредена, отколкото си бях преди.

Зад нея се появи Дарий. Очите му подозрително проблеснаха, когато ми отправи поздрава с юмрук на сърцето.

Добре дошла отново, Жрице.

– Здравей, Дарий.

Усмихнах се и му подадох ръка, за да ми помогне да се изправя. Краката ми бяха някак странно омекнали, така че стиснах здраво ръката му, когато усетих стаята да се завърта около мен.

– Трябва й храна и вода - каза някакъв супер властен глас.

– Веднага, Ваше височество - отвърна някой.