Когато лъвът се храни

— За да ходим на лов ли дойдохме тук или за какво?

Развалиха лагера и се придвижиха на север. Напрежението започна да се отразява на Шон. Опитваше се да го намали, ходейки на лов за дълго, но това не му помогна, защото условията бяха толкова лоши, че още повече се дразнеше. Тревите на много места бяха по-високи от човешки ръст, а острите ръбове режеха като ножове, докато се провираше през тях. Но семената им бяха най-лошото, сантиметър дълги, със заострени като стрели върхове те преминаваха през дрехите и проникваха в кожата. От влагата и топлината раничките, които причиняваха, смъдяха непоносимо. Имаше и мухи — зеленоглави мухи, пясъчни мухи, и всички те хапеха. Нежната кожа зад ушите беше любимото им място. Винаги мокър, понякога от пот, понякога от дъжд, Шон приближаваше до някое стадо слонове. Чуваше ги да се движат във високата трева наоколо, виждаше и белите чапли, които прелитаха над тях, но нито веднъж не му се удаде да стреля. Ако искаше да стреля, трябваше да застане в центъра на вихрушката от огромни тела. Често следваха някое стадо, приближаваха съвсем близо до целта, но Шон изведнъж загубваше интерес и се връщаха в лагера.

Беше нещастен, слугите му — също, а Катрин беше щастлива като птичка при изгрев. Имаше съпруг, беше господарка на домакинство, което ръководеше умело. Нейните усещания и потребности все още не бяха така дълбоко засегнати, както тези на Шон, тя беше физически задоволена. Той спазваше условията и техните вечери в нейния фургон приключваха с въздишка и леко потръпване от нейна страна. Момичето си лягаше със замечтан поглед и го оставяше с изгарящи душата му дяволчета. Единственото същество, на което Шон можеше да се оплаче, беше Тийф. Той завираше муцуната си под мишницата му и спокойно слушаше.

Слугите зулуси виждаха какво не беше в ред, но не го разбираха. Не го и обсъждаха помежду си, но ако някой от тях направеше многозначително движение с ръка или се изкашляше по особен начин, останалите знаеха какво иска да каже. Мбиджейн беше единственият, който проговаряше за някои неща. Шон тъкмо беше изпаднал в силен гняв. Причината беше една загубена брадва и кой щеше да отговаря за това. Строи слугите, изказа съмнение относно тяхното потекло, настоящите им качества и бъдещи постъпки и изфуча като хала към фургона си. Настъпи продължително мълчание. Най-сетне Хлуби предложи кутията си с енфие на Мбиджейн.

Той си взе с два пръста и каза:

— Глупав е този жребец, който не знае как се събаря ограда с къч.

— Това е така вярно, това е вярно — съгласиха се останалите и с това разискването приключи.

18

След една седмица стигнаха до река Саби. Планините в далечината бяха сиво-сини, а реката беше пълноводна и кафява. Следващата сутрин бе свежа и прохладна от падналия през нощта дъжд. Лагерът ухаеше на пушек, добитък и мимози. Катрин направи огромен омлет от едно яйце на камилска птица, което Мбиджейн бе намерил. Омлетът беше подправен с кокосово брашно и парченца от гъби, беше жълт и вкусен. След това имаше кафе и сладкиши, див мед и една пура за Шон.

— Ще излизаш ли днес? — попита го тя.

— Ъхъ…

— О!

— Не искаш ли да изляза?

— Не си оставал в лагера вече цяла седмица.

— Не искаш ли да изляза?

Момичето бързо стана и започна да прибира масата.

— Така или иначе, няма да намерите слонове… Не сте убивали нищо от много време.

— Искаш ли да остана?

— Днес е толкова хубав ден.

Тя направи знак на Кандла да вземе чиниите.

— Ако искаш да остана, помоли ме както трябва.

— Може да отидем за гъби.

— Кажи го както трябва.

— Е, добре, моля те!

— Мбиджейн, свали седлото от този кон. Няма да излизам.

Катрин се засмя, изтича до фургона си, а полите й прилепваха по краката. Извика кучетата. Върна се с кошничка в ръка. Кучетата ги заобиколиха, подскачайки от радост.

— Вървете и търсете — каза им Шон и те побягнаха напред, после се връщаха назад, лаейки и гонейки се едно друго. Двамата вървяха хванати за ръце. Периферията на малката шапка засенчваше лицето на Катрин. Набраха пресни гъби — кръгли и твърди, кафеникави и леко лепкави отгоре. За един час напълниха кошницата и спряха под едно дърво да починат. Шон легна по гръб. Катрин отвори едно шише с вода и започна да го пръска, докато той успя да хване ръката й и я дръпна върху себе си. Кучетата ги наблюдаваха, наредени в кръг около тях.

— Има едно място в Кейп, съвсем близо до Паарл. Планините се издигат високо над него. Има и река… водата там е толкова чиста, че можеш да видиш рибите по дъното — каза тя. Ухото й беше на гърдите му и слушаше туптенето на сърцето му. — Ще ми купиш ли някой ден ферма там?

— Да — обеща Шон.

— Ще си построим къща с веранда и в неделните дни ще ходим на църква с момичетата и малките момчета на задната седалка, а по-големите ще яздят до кабриолета.

— Колко ще имаме?

— О, много… повечето момчета, но и няколко момичета.

— Десет? — предложи Шон.

— Повече.

— Петнадесет?

— Да, петнадесет.

Лежаха и си приказваха. Тази цифра им харесваше.

— И ще отглеждаме кокошки. Искам много пиленца.

— Добре — каза той.

— Нямаш нищо против, нали?

— Трябва ли да имам?

— Някои хора обичат, други не — каза Катрин. — Радвам се, че нямаш нищо против. Винаги съм искала да имам кокошки и пиленца.

Шон придвижи крадешком устните си към ухото й, но тя усети и стана.

— Какво правиш?

— Това — отговори той и ръцете му се протегнаха напред.

— Не, Шон, не. Те ни гледат. — Посочи кучетата.

— Ще разберат.

Двамата млъкнаха и стояха така доста време.

Кучетата залаяха едновременно и хукнаха. Шон обърна глава и видя леопарда. Той стоеше на петдесет метра от гъстата гора и ги наблюдаваше, застинал елегантно в трико от черно и златисто. Обърна се и побягна с голяма скорост, едва допирайки се до земята, лек като лястовица, която лети над водата и едва я докосва. Кучетата хукнаха след него, водени от Тийф.

— Върнете се обратно! — викаше Шон. — Оставете го, дявол да ви вземе! Върнете се!

— Спри ги, Шон! Спри ги, върви след тях. Ще ги загубим всичките.

— Чакай тук — нареди й той.

Спусна се тичешком след кучетата. Не викаше, за да запази въздуха си. Знаеше какво ще се случи и се ослушваше. Чу, че звукът на преследването сега се изостри. Спря. Дишайки тежко, той се втренчи напред. Кучетата не се движеха. Лаят им беше равномерен.

— Тази гад е спряла. Сега ще ги нападне.

Започна да тича отново и почти веднага чу първото кучешко изквичаване. Намери кучето с разпран корем да лежи точно там, където леопардът го беше нападнал — старата кучка с белите уши. Шон продължи да тича. Следващата жертва беше рижавото куче, изкормено, но все още живо. Продължаваше да тича. Не спираше да помага на ранените кучета. Повечето бяха вече мъртви, когато ги настигаше.

Изведнъж се озова на една полянка. Тревата не беше висока и видя, че са останали само три кучета. Едното бе Тийф. Те обикаляха леопарда, хвърляха се изненадващо върху гърба му, захапваха го за задните крака, после отскачаха назад, когато той се завърташе и изръмжаваше. Шон поиска да извика, но от гърлото му не излезе никакъв звук. В този момент леопардът легна по гръб в позата на котка — краката му разтворени, а коремът открит. Кучетата спряха, колебаейки се. Мъжът извика, но гласът му все още беше слаб. Този кремав, пухкав корем беше голямо изкушение. Едно от кучетата се спусна с отворена уста и се заби в корема. В този миг леопардът сключи лапите си около него като капан. Държеше кучето здраво, а краката му работеха бързо и сигурно. Кучето изскимтя при първите хирургически докосвания и след това бе изхвърлено настрана изкормено. Леопардът легна отново, излагайки жълтата стръв на корема си. Шон беше наблизо и този път кучетата чуха гласа му. Леопардът също го чу. Скочи на крака и се опита да избяга, но в момента, в който се обърна, Тийф се хвърли и го захапа здраво за задните крака. Звярът залитна и приклекна.