Когато лъвът се храни

Тя погледна съпруга си и с изненада разбра, че още го обича, но сигурността, която намираше в него, си беше отишла. Стените на нейния замък се оказаха от хартия. Тя бе усетила първия студен полъх през тези хартиени стени, докато го наблюдаваше как отново изживява миналото си и как съжалява за него. Стените се разтърсваха от вихри, докато той танцуваше с онази жена, после стените се срутиха около нея. Гледаше заспалия мъж, когото толкова много беше обичала и му беше вярвала. Обходи стаята, за да се увери, че няма грешка.

Сутринта, на връщане от службата, тя и Дирк се отбиха в сладкарницата точно срещу хотела. На детето му трябваше доста време, докато избере бонбоните си. Най-после покупката беше направена с малко помощ от страна на Катрин и продавачката. Тъкмо се канеха да излязат, когато погледна през големия прозорец на магазина и видя Кенди Раутенбах да напуска хотела. Тя слезе бързо по стълбите, огледа се, пресече улицата и отиде при една карета. Катрин се спря като закована.

Отново беше обзета от ревност, защото Кенди изглеждаше много добре. Едва когато каретата замина, Катрин напусна магазина и започна да си задава въпроси за посещението на Кенди в хотела им в единадесет часа сутринта в неделя. Ревността се заби като кама в гърдите й. Едва дишаше. Припомни си краткото прошепване в ухото на Шон предишната вечер в „Голдън Гини“, както и че му зададе въпрос, на който той не отговори. Той знаеше, че Катрин ще ходи на черква в неделя сутрин. Колко просто беше всичко! Шон имаше среща, затова отказа да отиде с тях, и докато ги няма, тази проститутка е отишла при него.

— Мамо, много силно ме стискаш, боли!

Несъзнателно беше стиснала ръката на детето. Излезе бързо от магазина, влачейки Дирк след себе си. Бързо се изкачи по стълбите. Вратата беше затворена. Отвори я и парфюмът на Кенди я блъсна в главата.

Подуши пак, нямаше грешка — ухание на виолетки. Чу Шон от банята и после Дирк, който викаше.

— Татко, татко, мама ми купи бонбони!

Сложи Библията на бюрото и прекоси стаята, ухаеща на виолетки, видя хвърлената пижама на Шон в банята с мокри петна по нея, погледна и към леглото му — там също имаше петна. Краката й се подкосиха и тя усети, че й се повръща, бузите й горяха, едва успя да стигне до леглото си.

32

Тя беше сигурна. Шон беше имал тази жена по такъв безотговорен, вулгарен начин — в тяхната спалня, почти пред очите й. Пренебрежението му към нея я нараняваше много по-силно, отколкото ако я бе ударил по лицето и изхвърлил на улицата. Болестта, депресията след загубата на детето и мензисът бяха отнели желанието й да се бори. Тя го обичаше, но се оказа неподходяща за него. Вродената гордост не би й позволила да го моли. Имаше само един изход.

Тя се наведе плахо над него и докато го целуваше, усети мъжката миризма на тялото му и гъстата брада до бузата си. Решението й се разколеба, искаше й се да се хвърли върху него, да обвие ръце около врата му и да го помоли да й даде още една възможност. Ако й кажеше с какво се беше провинила пред него, щеше да се опита да го поправи. Може би ако се върнат пак в степта… Тя се отдръпна. Притисна ръка към устата си. Нямаше смисъл. Той вече беше решил. Даже и да го моли, няма да я приеме обратно, това винаги ще стои между тях. Тя беше живяла в един замък и сега не искаше да го замени за кална колиба. Шибана от камшика на гордостта си, отиде бързо до гардероба. Облече палтото си и го закопча — то стигаше до глезените й и закриваше нощницата, омота зеления шал около главата си и се обърна да го погледне още веднъж. Шон спеше, отпуснал голямото си тяло на леглото, а челото му все още беше смръщено.

В хола се спря пред бюрото. Библията стоеше там, където я беше оставила предишния ден. Отвори първата страница и написа нещо. После я затвори и отиде до вратата. Там се поколеба още веднъж и погледна към стаята на Дирк. Нямаше да може да издържи, ако влезеше вътре. Вдигна единия край на шала и закри устата си, отвори вратата и излезе в коридора, а оттам до главния вход, тихо отвори и затвори вратата след себе си.

33

Когато се събуди, Шон беше изненадан, че е спал облечен. Навън все още беше полутъмно, а стаята — студена. Надигна се на лакти, разтърка очи и погледна към леглото на Катрин. Завивките бяха отметнати и леглото — празно. Шон изпита облекчение — значи тя се е поправила и е станала. Отиде до банята и почука на вратата.

— Катрин — извика той, а после по-силно. — Катрин, тук ли си?

Дръжката се превъртя, когато я натисна, и вратата се отвори. Той примигна от светлината, която белите плочки отразяваха, видя хавлиената кърпа, която беше хвърлил върху един стол. Обзе го безпокойство. Изтича до стаята на Дирк — вратата беше все още заключена. Той я отвори. Детето се събуди и седна в леглото. Шон изтича по коридора към главния вход. Погледна във фоайето. Една лампа гореше, а мъжът на рецепцията спеше. Шон го разтърси.

— Някой излизал ли е тази вечер?

— Не… не знам.

— Тази врата заключва ли се?

— Не, сър, на нея има резе. Може да се излезе, но не може да се влезе.

Шон изтича на улицата. Накъде, в каква посока да я търси? Питаше се дали не се е върнала обратно в Претория при фургоните? Не, това е невъзможно. Тя няма пари за пътуването. Защо е излязла, без да го събуди, оставила е Дирк, дрехите си? Трябва да не е била на себе си от лекарствата. Може би имаше нещо вярно в думите на доктора, че е преживяла някакъв шок, може би сега се скита по нощница из улиците на града без памет, може би… Шон стоеше сам на улицата в тази студена, сива утрин с хиляди въпроси и предположения в главата.

Обърна се и изтича през главния вход в задния двор.

— Мбиджейн! — изкрещя той. — Мбиджейн, къде си?

Зулусът се появи от конюшнята, където изресваше един от наетите коне.

— Господарю…?

— Виждал ли си господарката?

Лицето на Мбиджейн се намръщи озадачено.

— Вчера…

— Не, човече, снощи, днес… виждал ли си я?

Изразът на лицето му даде отговор. Шон го блъсна, влезе в конюшнята, грабна едно седло и го хвърли върху гърба на най-близкия кон. Докато оправяше припряно юздите, говореше на Мбиджейн през стиснатите си зъби.

— Господарката е болна. Излязла е през нощта. Има вероятност да се скита по улиците като тези, които ходят насън. Иди бързо при твоите хора и им кажи да я търсят. Ще дам десет жълтици на този, който я намери. След това се върни и се погрижи за Дирк.

Шон изведе коня от конюшнята. Беше сигурен, че само след половин час половината от зулусите в града ще тръгнат да търсят Катрин — това правят племенната лоялност и десетте златни монети. Той тръгна по пътя за Претория. На три мили от града едно момче пасеше овце до пътя. То го увери, че Катрин не е минавала по този път. Шон обърна коня и отиде в полицията. Шефът й го познаваше още от старите времена, затова можеше да разчита на помощта му. След полицията тръгна по улиците, които вече бяха започнали да се оживяват от хора. Спря пред хотела, остави коня пред главния вход и изтича по стълбите. На рецепцията нямаше новини за него. Качи се в апартамента, където слугата хранеше детето.

— Дойде ли си?

Мбиджейн поклати глава.

— Ще я намерят, господарю. Петдесет мъже я търсят.

— Остани с детето — каза Шон и излезе.

Отиде при коня.

— За бога, къде е отишла — изрече на глас, — без пари, по нощница, къде, по дяволите, е отишла?

Качи се на коня, яздеше безцелно по улиците, взираше се в лицата на минувачите, поглеждайки в задните дворове и запустелите места. До обяд вече беше изморил коня, а самият той ужасно се разтревожи. Обиколи всички улици на Йоханесбург, пита много хора, но от Катрин нямаше никаква следа. Яздейки за петдесети път по Джипи стрийт, видя хотела на Кенди.

— Кенди — прошепна той. — Тя ще ми помогне.

Завари я в кабинета, постлан с персийски килими и позлатена мебел. Блъсна настрана дребния, облечен в черно мъж, който се опита да го спре. Кенди вдигна глава и го видя.

— Шон… о, колко хубаво, че те виждам. Влез! — Надигна се зад бюрото и му подаде ръка. — Какво има, Шон?

Той й разказа всичко и когато завърши, тя позвъни за прислужника.

— В кабинета до камината има бренди — нареди тя, — донеси го.

Когато прислужникът се върна с шишето, Шон си напълни голяма чаша и я изпи до половината.