Когато лъвът се храни

— Огледайте гарата. Телеграфирайте на всички дилижанси от града, които се движат по главните пътища. Изпратете някого в болницата. Проверете регистрите на всички хотели — разпореди Кенди на дребния човек.

— Разбира се, мадам — каза той и излезе.

— Можеш да налееш и на мен една чаша. Седни и се успокой. Ти се държиш точно така, както тя е искала.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Това е един малък съпружески урок по държание и дисциплина предполагам, че не си женен от вчера и можеш да го разбереш.

— Какво искаш да кажеш с това „съпружески урок по дисциплина“?

— Това е малко наказание за лошо държание. Може да си ял с отворена уста или да си взел повече, отколкото ти се полага, да не си казал „добро утро“ с необходимото уважение… или пък си извършил един от тези морални грехове, които омърсяват брака. Виждам, че семейният живот не те е отказал от шишето. Един Кортни винаги е изпивал по цял галон, но искам да ти кажа, че малката Кати има пристъп на ревност. Вероятно първият, тъй като целият ви брачен живот е протекъл в степта и тя не е имала възможност да наблюдава как влияе чара на един Кортни върху съществата от другия пол.

— Глупости! От кого ще ме ревнува?

— От мен — каза тя. — Всеки път, когато поглеждаше към мен, имах чувството, че ме удря с брадва в гърдите.

Кенди докосна гърдите си с пръсти, привличайки много хитро вниманието му към тях. Шон погледна към тях — бяха съблазнителни и ухаеха на виолетки. Той обърна глава неспокойно.

— Глупости! — повтори. — Та ние сме стари приятели, почти като… — Поколеба се и спря.

— Надявам се, че не искаше да кажеш „като брат и сестра“… или забрави миналото?

Шон не беше забравил. Все още помнеше всяка подробност. Изчерви се и стана.

— Трябва да вървя. Ще продължавам да я търся. Благодаря за помощта, Кенди, и за питието.

— Каквото имам е и твое, господине — промърмори тя, вдигайки закачливо едната си вежда, доволна от изчервяването му.

С времето надеждата, че ще я намерят, ставаше все по-малка и вечерта Шон отново изпадна в голяма тревога, тя го накара да забрави умората и лошото настроение. Един по един хората на Мбиджейн пристигаха и докладваха, че не са могли да сторят нищо. Хората на Кенди също не я откриха. Шон остана единственият, който продължи да търси. Яздеше из града с фенер в ръка, претърсвайки същите места, които вече беше пребродил. Продължаваше да разпитва хора, някои от които мислеха, че се шегува, и започваха да се смеят, но щом видеха лицето му, спираха и отминаваха. Други казваха, че са чули нещо за една изчезнала жена, но това е всичко. Призори той се прибра в хотела. Мбиджейн го чакаше.

— Господарю, приготвил съм храна за теб. Хапни малко и си почини. Аз ще изпратя моите хора пак да търсят. Ще видиш, че ще я намерят.

— Кажи им, че ще дам сто златни монети, ако я намерят. Нека обиколят и местата по водоема — може да е тръгнала натам.

— Ще им кажа, но сега хапни и си почини.

Шон примигна, очите му бяха зачервени от безсънието.

— А Дирк?

— Той е добре, господарю.

— Оседлай ми друг кон, а дотогава аз ще хапна.

Шон едва се държеше на седло от безсъние и умора, но продължаваше да обикаля из околностите на града. Много пъти срещаше и хората на Мбиджейн, които бяха подновили търсенето. След като се стъмни, той се върна в хотела. Все още таеше искрица надежда в сърцето си, че ще я намери.

— Няма нищо… — със съжаление поклати глава човекът на рецепцията.

— Благодаря ви, все пак…

Качи се горе, блъсна вратата и влезе. Кенди беше там.

— Научи ли…?

— Не, Шон — каза тя. — Шон, съжалявам…

Наля му чаша бренди. Той се усмихна и отпи. Кенди повдигна краката му и събу ботушите. После седна до него.

— Съжалявам, Шон. Вчера се пошегувах — извиняваше се тихо. — Не знаех, че я обичаш толкова много.

Той отново отпи.

— Ти я обичаш, нали?

— Тя е моя жена — отговори Шон остро.

— Но това не е всичко — продължи Кенди, знаейки, че озлоблението му се дължи на умората.

— Да, обичам я, сега разбирам, колко много я обичам. Никога вече не ще мога да обичам така.

Той изпи чашата до дъно, а лицето му беше потъмняло от мъка и безнадеждност.

— Любов! — продължи той. — Любов… та хората са омърсили тази дума… продават любов в Опера Хауз… Тази дума се произнася толкова често, че сега, когато искам да кажа „Обичам те, Катрин“, не звучи искрено. — Запрати чашата в стената и тя се пръсна на парчета. Дирк чу шума и нахълта в стаята. Шон прошепна: — Обичам я толкова много, че чак сърцето ме боли. Обичам я толкова много, че бих умрял, ако я загубя. — Сви ръце в юмруци и се наведе напред. — Няма да я загубя. Господи, ще я намеря и ще й призная колко я обичам, така както го казвам сега на теб. — Замълча и се намръщи. — Не си спомням някога да съм казвал „Обичам те!“. Никога не съм харесвал тези думи. Казвал съм й „Ожени се за мен“ и „Ти си моята любима“, но никога „Обичам те“.

— Може би това е причината за бягството й. Мислела е, че не я обичаш. — Кенди го наблюдаваше със съжаление, разбиране и изненада.

— Ще я намеря и ще й кажа… стига да не е прекалено късно.

— Ще я намериш, никога не е късно. Не е потънала вдън земя, нали? Тя ще бъде щастлива да го чуе. — Кенди стана и намали пламъка на газената лампа. След малко си тръгна.

Шон спа облечен на стола в хола. Сънят му бе неспокоен и се стряскаше на всеки пет минути. Библията на Катрин стоеше там, където я беше оставила. Някъде призори той се събуди и повече не можа да заспи.

Изправи се, цялото тяло го болеше. Приближи се до лампата и засили пламъка. Ръката му несъзнателно докосна Библията. Подвързията беше кожена, мека и на места изтъркана. Отвори я на първата страница и дъхът му спря.

Под името си със закръглени букви Катрин беше попълнила датата на смъртта си. Буквите започнаха да се уголемяват. Ушите му забучаха и той дочу гласове.

— Да се махаме, Шон, прилича ми на гроб!

— Най-много от всичко има нужда от любов.

— Не е потънала вдън земя.

— Ако не е много късно.

Беше вече светло, когато стигна до развалините на „Кенди Дийп“. Привърза коня си и изтича към шахтата. Вятърът люлееше тревата и развяваше зеления шал на Катрин, който се беше закачил на телената ограда.

Шон стигна до оградата на шахтата и надникна. На едно място тревата беше изскубната, като че ли някой се е уловил за нея при падането.

Шон взе шала, смачка го на топка и го запрати в шахтата. Той се разгъна и заплува надолу в тъмнината. Стори му се, че в мрака проблясват зелените очи на Катрин.

— Защо? — прошепна Шон. — Защо направи това, любима?

След това се обърна и отиде залитайки при коня си.

Мбиджейн го чакаше в хотела.

— Докарай каретата! — каза Шон.

— А господарката?

— Докарай каретата!

Шон взе детето на ръце и слезе да плати сметката си. Отиде при каретата, която Мбиджейн беше докарал. Качи се и взе Дирк на коленете си.

— Карай обратно за Претория.

— Къде е мама? — попита детето.

— Няма да дойде с нас.