Когато лъвът се храни

— Залагам твоя зелен шал срещу моето боне, че Ян Паулус ще се откаже пръв — прошепна Катрин на снаха си.

— Когато Джани свърши със задушеното, той ще изяде и англичанина — захили се Хенриета, — но бонето ти е хубаво, приемам баса.

— Пълна чиния за пълна чиния. — Оума измерваше всеки черпак с голяма точност. Двамата ядяха един срещу друг. Разговорът около масата постепенно замря и спря. Още? — питаше жената, когато чиниите се изпразваха, и всеки път двамата се споглеждаха и кимаха. Най-после черпакът взе да стърже дъното на съда.

— Това е краят, деца мои, ще трябва да го повторим друг път.

Отново настъпи тишина. Двамата седяха много тихо, гледайки с уважение чиниите си. Ян се оригна и изразът на лицето му се промени. Стана и бързо се скри в мрака.

— А, слушайте, слушайте! — извика Оума. Всички утихнаха и след малко тя избухна в силен смях. — Неблагодарник такъв, това ли е отношението ти към храната ми? Къде е жълтицата, Оупа?

— Чакай, алчна жено, играта още не е свършила. — Той се обърна и загледа втренчено Шон. — Струва ми се, че твоята мечка почти се е предала.

Младият мъж затвори очи. Звуците от повръщането на Ян Паулус се чуваха много ясно.

— Благодаря за… — не успя да довърши. Нямаше време за това. Искаше му се да избяга далеч, така че момичето да не го чуе.

12

На сутринта, по време на закуска, Шон обмисли следващия си ход. Смяташе да напише покана за вечеря и да я занесе лично. Те вероятно щяха да го поканят да остане на кафе и тогава може би щеше да има възможност да поговори с момичето. Не знаеше какво ще й каже, но щеше да мисли, когато му дойде времето. Качи се във фургона и намери молив и хартия в сандъка си. Върна се на масата и сложи листа пред себе си. Започна да гризе края на молива и впери поглед навън към гората. Нещо се движеше край дърветата. Остави молива на масата и стана. Кучетата се разлаяха, а след това спряха, защото познаха Хлуби. Той тичаше задъхан — явно носеше новини.

— Голямо стадо, господарю. Много от тях с бивни. Видях ги да пият вода от реката и после се върнаха в гората.

— Кога? — попита Шон, за да спечели време. Мъчеше се да намери благовидна причина, за да остане в лагера, но тя трябваше да е толкова основателна, че Мбиджейн да я приеме.

— Преди изгрев, тази сутрин — отговори Хлуби.

Опита се да си припомни точно кое рамо го болеше.

Не бе редно да се ходи на лов с болки в рамото. Мбиджейн, който вече бе оседлал коня му, го доведе в лагера. Шон се почеса по носа и се изкашля. В това време Хлуби започна пак.

— Водачът от другия лагер се движеше с мен, господарю. Той също видя стадото и отиде да занесе новината на своя господар. Но аз съм бърз като газела и го изпреварих.

— Така ли?

Това промени всичко. Нямаше да остави стадото на този червенокос холандец! Изтича до фургона и грабна патрондаша, оставен до леглото му. Пушката бе смазана и почистена.

— Уморен ли си, Хлуби?

— Не, господарю.

Обаче дишането му беше ускорено и пот се стичаше по лъскавото тяло на момчето.

— Е, добре тогава, заведи ни при тези слонове, моя бързонога газело!

Шон възседна коня и погледна към другия лагер. Тя все още щеше да бъде там, когато той се върне.

Не можеше да се придвижва бързо заради Хлуби, който вървеше пеша, докато двамата Леро, яздейки на коне по следите на Шон и неговите хора, ги настигнаха още на третия километър.

— Добро утро! — поздрави Оупа, като дръпна юздите и конят му премина в лек тръс. — На утринна разходка, както виждам.

Отвърна му с кисела усмивка.

— Ако всички ще ловуваме, трябва да ловуваме заедно. Съгласни ли сте?

— Разбира се, господине!

— … и ще делим всичко по равно, по една трета на всеки.

— Това е правилото — поклати глава Оупа.

— Съгласен ли сте? — Шон се обърна на седлото си към Ян Паулус.

Той изсумтя. Не изпитваше желание да отвори уста поради загубения зъб.

Намериха следата след около час. Стадото си бе проправило път през гъстата гора край реката. Слоновете бяха обелили кората на младите фиданки и сега те стърчаха голи и нещастни. Бяха повалили големи дървета, за да стигнат до младата зеленина по върховете им, и навсякъде в тревата бяха оставили големи купчини изпражнения.

— Нямаме нужда от водачи, за да следваме стадото. — Ян Паулус беше въодушевен и за пръв път проговори.

Шон го погледна и се чудеше колко ли слона бяха намерили смъртта си от неговата пушка. Може би хиляди и ето, страстта на ловеца го беше завладяла отново.

— Кажи на слугите си да ни следват. Ще избързаме напред. Бързо ще ги хванем — усмихна се той с изранената си уста.

Шон усети, че вълнението обхваща и него. Той също се усмихна.

Пуснаха конете в лек галоп, с отпуснати юзди, за да могат животните сами да избират пътя си между повалените дървета. Гората около реката ставаше все по-рядка, докато се придвижваха на север. Скоро се озоваха в открита равнина. Високата трева достигаше стремената им, а почвата беше твърда и равна.

Яздеха мълчаливо, леко наведени на седлата, гледайки все напред. Ритмичният тропот на копитата звучеше като боен барабан. Шон прокара ръка по патрондаша, препасан през гърдите му, сетне хвана пушката.

— Там! — извика Оупа и той видя стадото. Беше се събрало в малка горичка от евкалипти, на километър разстояние.

— Чудо… — подсвирна Паулус. — Трябва да са поне двеста.

Шон чу първото тревожно изтръбяване от стадото, видя да се развяват уши и хоботи да се вдигат нагоре.

Сетне стадото се скупчи и побягна с извити нагоре гърбове, а след него се носеше облак прах.

— Паулус, вземи левия фланг. Ти, господине — средата, а аз — десния — крещеше Оума.

Младият мъж нахлупи шапката си над ушите, а конят му подскочи от пришпорването. Като хвърлен напред тризъбец, тримата се забиха в стадото. Шон яздеше в праха. Избра една стара слоница от огромната като планина верига, движеща се пред него. Държеше коня си толкова близо до нея, че виждаше острите косми по опашката и язвите по кожата й. Докосна врата на коня и го спря. Освободи краката си от стремената и скочи на земята, присви колене, за да пружинира при изстрела. Гръбнакът на слоницата опъваше старата сива кожа — Шон го пречупи с първия изстрел и тя падна, плъзгайки се на задницата си. Конят му започна да тича, преди още той да се бе качил както трябва. Всичко наоколо беше движение, шум, прах и мирис на барут. Преследваше, кашляйки от праха. Приближаваше. Слизаше от коня и стреляше. Кръв потичаше по сивите кожи. Трясък от пушката — цевта е нагорещена. Потта смъди в очите. Преследваше и пак стреляше. Падат още два. Реват силно. Парализираните задни крака им пречат да се движат. Кръв, червена като знаме. Зареждаше, пъхаше куршуми в пушката. Гонеше коня напред. Преследваше, стреляше пак и пак. Куршумите се забиваха в месото с тъп звук. После пак на коня и пак напред. Преследваше, докато конят не можеше повече да препуска наравно с тях и започна да изостава. Шон спря, слезе, държейки главата на коня, а прахът и жаждата изгаряха гърлото му. Не можеше да преглъща. Ръцете му трепереха. Рамото го болеше. Разви шалчето от врата, избърса лицето и издуха калта от носа си. После пи от манерката. Вкусът на водата беше много сладък.

Гонитбата го беше извела от равнината в гъста гориста местност. Въздухът беше топъл и се дишаше спокойно. Той се обърна и тръгна назад. Откриваш жертвите по тяхното тръбене. Видеха ли го те се опитваха да го нападнат, влачейки се към него с предните си крака. След изстрел в главата замлъкваха. Това беше най-неприятната част от лова. Шон работеше бързо. Чуваше и другите пушки в гората около себе си и когато излезе на една открита поляна, видя Ян Паулус да се приближава към него.

— Колко? — попита Шон.