Седмият папирус (Том 2)

— С риск да бъда сметнат за още по-бавно загряващ, мога ли да задам следния въпрос: как, по дяволите, ще играем игра, на която дори не знаем правилата?

Преди да нахълта в залата за събрания, където го беше повикал Фон Шилер, полковник Ного умишлено си придаде напълно спокоен и донякъде дори високомерен вид. Нахут Гудаби бързаше след него, твърдо решен да не остави шефа да вземе решение, без да се е допитал до него. И той също се преструваше на спокоен и самоуверен, но истината беше, че от ден на ден положението му все повече се разклащаше, а началникът му все по-малко се вслушваше във вечните му оправдания.

Фон Шилер диктуваше кореспонденцията си на Уте Кемпер, но щом двамата се появиха на вратата, стана от стола си и зае традиционното си място върху подиума.

— Обещахте ми още вчера да ми донесете сведения по въпроса, който ви поставих — обърна се той недоволно към негъра, без дори да обърне внимание на Нахут. — Още ли не сте се свързали с информатора си в долината?

— Извинявайте, че ви карам да чакате, хер Фон Шилер — за секунда цялата надменност на полковника се изпари яко дим. Немецът можеше да му каже две думи и да го накара да се поти от притеснение. С две думи: плашеше го. — Жените са се върнали ден по-късно от предвиденото в селото. За нищо не може да се разчита на местните. Времето не значи нищо за тях.

— Да, да, разбирам — прекъсна го нетърпеливо Фон Шилер. — Много добре познавам недостатъците на черните ви събратя, но доколкото забелязвам, Ного, и вие не сте успели да се отърсите съвсем от тях. Все пак бъдете така добър да ми съобщите какво знаете.

— Харпър е завършил бента преди седем дни. Веднага е преместил лагера си надолу по течението, някъде над пролома. После построил бамбукова стълба, с която да слиза до дъното на пресъхналата река. Според моя човек започнали да разчистват някаква дупка в дъното на пресъхнал вир…

— Дупка ли? Каква дупка? — Фон Шилер беше пребледнял от вълнение. Както и при предишните срещи, по челото му изведнъж избиха едри капки пот.

— Добре ли се чувствате, хер Фон Шилер? — уплаши се Ного. Само това му липсваше, пустият му немец да получи точно сега удар.

— Никога не съм бил в по-добро здраве — направо му се развика той. — За каква дупка става въпрос? Опишете ми я.

— Жената, която ми донася съобщенията, е глупава селянка. — Ного се чувстваше все по-неловко. — Единственото, което можа да ми каже, е, че щом нивото на реката спаднало, на дъното й се показала някаква дупка, която била пълна с камъни и пръст и трябвало да я разчистват.

— Тунел! — Нахут повече не можеше да се сдържа. — Сигурно това е входът към гробницата.

— Мълчете! — скара му се Фон Шилер. — Не му е сега времето да подхвърляте празни предположения. Нека Ного свърши. — Обърна се отново към полковника: — Продължавайте, нека чуя и останалото.

— Жената разправя, че на края на дупката имало пещера. Приличала на скална църква и била изписана с картини по стените…

— Картини? Какви картини?

— Жената казва, че имало изображения на светци — отвърна пренебрежително Ного. — Много необразована жена. Направо глупачка…

— За християнски светци ли говори?

Нахут пак се намеси в разговора:

— Не е възможно, хер Фон Шилер. Сигурен съм, че Харпър е открил гробницата на Мамос. Трябва да реагирате, докато е време.

— Няма повече да ви предупреждавам, нещастно човече — заплаши го Фон Шилер, — мълчете.

И отново насочи вниманието си към Ного.

— Друго нещо открили ли са в пещерата? Кажете ми всичко, което знаете от жената.

— Имало картини и статуи на светци — вдигна ръце полковникът. — Съжалявам, хер Фон Шилер, това е, което чух от устата й. Знам, че изглежда пълна глупост, но това чух, това ви повтарям.

— Аз съм този, който решава дали нещо е глупост или не — напомни му Фон Шилер. — Какво е станало според нея със статуите?

— Харпър ги бил сложил в кутии.

— Извадил ли ги е от църквата?

— Нямам представа, хер Фон Шилер. Жената не каза нищо по въпроса.

Най-сетне немецът слезе от подиума. Започна да крачи напред-назад и да си говори сам под носа.

— Хер Фон Шилер… — понечи да каже нещо Нахут, но той пак му махна да мълчи. Най-накрая се спря пред Ного и го изгледа продължително.

— В църквата… Дали са намерили мумия, човешки труп?

— Не знам. Жената не е споменавала.

— Къде е тя сега? — Фон Шилер беше толкова развълнуван, че без да се усеща, сграбчи полковника за униформата и се изправи на пръсти, за да доближи лицето си в неговото. — Къде е тази жена? Да не сте я пуснали да си върви?

От старческата му уста се разхвърчаха капчици слюнка, затова Ного примигна и се опита да отстъпи назад. Фон Шилер обаче така го беше хванал, че не можеше да се измъкне.

— Не, господине. Тук е още. Просто не исках да ви я водя…

— Глупак такъв! Не искам да ми предавате сведенията от втора ръка. Доведете я тук веднага! Искам лично да я поразпитам! — И с властен жест показа вратата. — Идете и ми я доведете.

Няколко минути по-късно Ного се появи повторно. Беше хванал жената за ръка и буквално я влачеше след себе си. Беше млада и въпреки сините татуировки по бузите и брадичката си можеше да мине за хубава. Беше облечена в дълга черна роба, а кърпата около главата й издаваше, че е омъжена. Носеше малко дете.

Щом полковникът я пусна, жената се свлече на пода и започна да скимти от страх. Детенцето само това и чакаше да се разреве с пълно гърло. Нослето му беше побеляло от изсъхнали сополи. Жената разтвори пазвата си и с трепереща ръка пое натежалата си с мляко гърда, за да я предложи на бебето. И тя, и то не сваляха ужасените си погледи от лицето на Фон Шилер.

— Попитайте я дали в църквата е имало ковчег. Дали не са открили тялото на светеца — нареди той и изгледа негърката с погнуса.

Ного я разпитва в продължение на цяла минута, но накрая поклати глава.

— Не знаела нищо за тялото на светеца. Много е глупава. Дори не може да разбере въпросите ми както трябва.

— Питайте я за статуите на светиите. Какво е сторил Харпър с тях? Къде се намират в момента? Изнесъл ли ги е от църквата?

Ного разговаря с жената, но отново поклати глава.

— Не. Казва, че статуите се намирали още в църквата. Белият човек ги бил прибрал в кутии и ги бил оставил на войниците да ги пазят.