Юмрукът на бога

На разстояние двайсет и четири километра видя малката черна точка, която препускаше към него. Двата отвесни стабилизатора показваха, че това е МИГ 29, който, в подходящи ръце, се смята за един от най-добрите изтребители прехващачи. Уокър не подозираше, че има пред себе си невъоръжен учебен самолет. Знаеше само, че машината срещу него може да носи съветска ракета АА-10 със същия обхват както собствената му АИМ-7. Затова избра Спароу.

На петнайсет километра изстреля своите ракети право напред. Те проблеснаха и изчезнаха, прихванаха радарния лъч от МИГ-а и послушно тръгнаха към него.

Абделкарим Бадри видя проблясването на ракетите, когато те бяха изстреляни от Игъла, което му даваше още няколко секунди живот, освен ако можеше да принуди американеца да се отклони. Посегна от лявата си страна и дръпна един лост.

Дон Уокър често се бе питал как ли ще бъде и сега разбра. От долната част на крилата на машината срещу него видя ответните блясъци. И сякаш ледена ръка го хвана за корема, почувства смразяващ страх. Друг човек беше изстрелял две ракети срещу него и сега той гледаше смъртта право в очите.

Две секунди след като изстреля Спароу, на Уокър му се щеше да бе избрал Сайдуиндър. Причината беше проста, те бяха ракети, които изстрелваш и забравяш за тях — щяха да намерят врага независимо къде се намира Игълът. А Спароу имаха нужда от Игъла, за да ги насочва; ако сега се отклонеше, без ръководство те щяха да „оглупеят“, да започнат да бродят по небето и да паднат, без да поразят нищо на земята.

Частица от секундата преди да се отклони, видя как „ракетите“, изстреляни от МИГ-а, започват да падат към земята. Без да вярва на очите си, разбра, че това съвсем не са били ракети; иракският пилот го беше изиграл, като беше освободил допълнителните резервоари. Алуминиевите резервоари бяха блеснали на утринното слънце, имитирайки блясъка на ракетното гориво. И той, Дон Уокър от Тълса, Оклахома, почти се беше хванал на номера.

В своя МИГ Абаделкарим Бадри разбра, че американецът няма да се отклони. Постави на изпитание куража на противника и загуби. На задната седалка Осман беше намерил бутона за включване. Виждаше през рамото на брат си, че се качват, вече се намираха на много километри над земята.

— Къде отиваме? — Изпищя той. Последното нещо, което чу, беше съвсем спокойният глас на Абделкарим:

— Не се тревожи, братко мой. Отиваме да поздравим баща си.

Уокър видя как в същия момент двете Спароу се взривиха, огромни червени божури на пет километра от него, сетне парчетата от съветския изтребител започнаха да падат надолу. Усети как по гърдите му се стичат струйки пот.

Неговият партньор Ранди Робъртс, който беше летял над и зад него, се появи край дясното му крило, вдигнал дясната си ръка с палец нагоре. Отвърна му по същия начин. Останалите два Игъла, които се бяха отказали от безплодното преследване на другите МИГ-ове, изплуваха под него и те отново се построиха както преди. Сетне се отправиха към моста над Ал Кут.

При сражение между изтребители нещата се развиват с такава бързина, че от засичането на радара до унищожаването на МИГ-а бяха изминали само трийсет и осем секунди.

„Наблюдателят“ пристигна във Винклербанк точно в десет сутринта, придружен от своя „счетоводител“. По-младият мъж носеше голямо дипломатическо куфарче със сто хиляди долара в банкноти.

Всъщност тези пари бяха взети за кратко време като заем, уреден от саяна в банковата система, който изпита голямо облекчение, че парите просто ще бъдат депозирани за известно време във Винклербанк, сетне ще бъдат изтеглени и върнати.

Хер Гемютлих остана очарован, като видя парите. Едва ли щеше да изпита такъв ентусиазъм, ако беше забелязал, че доларите заемат само половината от дълбочината на куфарчето, и щеше да е ужасен, ако видеше какво се намира под фалшивото дъно.

За пълна дискретност, докато адвокатът и банкерът уреждаха поверителните шифри за опериране с новата сметка, счетоводителят беше прогонен в стаята на фройлайн Харденберг. Върна се, за да получи разписката за парите, и до единайсет часа работата беше свършена. Хер Гемютлих повика портиера да придружи посетителите обратно до фоайето и външната врата.

Докато слизаха, счетоводителят прошепна нещо в ухото на американския адвокат, а той го преведе на портиера. Последният кимна рязко, спря стария асансьор с решетестата врата на мецанина и тримата слязоха от него.

Адвокатът посочи мъжката тоалетна на своя колега и счетоводителят влезе в нея. Адвокатът и портиерът останаха на площадката отвън.

В този момент до ушите им достигна шум от неразбория във фоайето. Чу се добре, защото то се намираше на шест метра по-нататък по коридора и на петнайсет мраморни стъпала надолу.

Портиерът промърмори някакво извинение и закрачи по коридора, докато стигна до стълбището, откъдето можа да види какво става долу. Гледката го накара да се втурне по мраморните стъпала, за да оправи положението.

Сцената беше непристойна. По някакъв начин трима хулигани, очевидно пияни, бяха влезли във фоайето и тормозеха администраторката, като искаха от нея още пари за пиене. По-късно тя щеше да признае, че са я подмамили да отвори вратата, като се престорили на пощальони.

Изпълнен с възмущение, портиерът се опита да изблъска хулиганите навън. Никой не забеляза, че при влизането си единият от тримата пусна пакет цигари до автоматично затварящата се врата и сега тя стоеше незаключена. Нито пък някой забеляза в блъсканицата, че във фоайето е влязъл на четири крака четвърти човек. Когато се изправи, към него веднага се присъедини нюйоркският адвокат, който беше последвал портиера по стълбите до фоайето.

Те стояха настрана, докато портиерът изблъска тримата хулигани на улицата. Когато се обърна, банковият служител видя, че адвокатът и счетоводителят са слезли от мецанина сами. С многословни извинения за случилото се той ги изпрати до вратата.

Щом стъпи на тротоара, счетоводителят изпусна продължителна въздишка на облекчение.

— Надявам се никога повече да не ми се налага да го правя — рече той.

— Не се безпокой — отговори адвокатът, — чудесно се справи.

Говореха на иврит, защото „счетоводителят“ не знаеше друг език. Всъщност беше банков касиер от Беиршива и се намираше във Виена за своята първа и последна нелегална мисия единствено защото беше еднояйчен близнак на Касоразбивача, който по това време седеше неподвижен в тъмното, в шкафа на тоалетната на мецанина. Там той щеше да остане все така неподвижен дванайсет часа.

Майк Мартин пристигна в Ар Рутба по средата на следобеда. Трябваха му двайсет часа да измине разстояние, което нормално се изминава за шест часа с кола.

В покрайнините на града попадна на един козар със стадото му и го остави доста озадачен, но съвсем щастлив, купувайки четири от козите за останалата шепа динари, на цена, която беше почти два пъти по-висока от пазарната.

Козите също бяха доволни, че се връщат в пустинята, макар и сега да ги държаха за поводи. Трудно можеше да се очаква от тях да знаят, че са там, за да осигурят правдоподобно обяснение на това, защо Мартин броди из пустинята южно от шосето през следобедната жега.