Затворник по рождение

Бръкна под ризата и напипа малкия ключ, закачен на сребърната верижка на врата му. Така и не успя да разбере за къде е. Така или иначе, той му бе отключил вратата на затвора. Беше изчел старателно близо хилядата страници на дневниците с надеждата да открие поне намек за предназначението му. Ник явно бе отнесъл тайната си в гроба.

Сега един съвършено различен ключ прещрака в бравата, вратата се отвори и пред него застана Паско. Беше сам. Дани почти очакваше да чуе: „Добър опит, Картрайт, но нали не очакваш да се измъкнеш толкова лесно?“. Човекът обаче рече простичко:

— Време е, Монкрийф. Побързай.

Дани стана, взе куфара и излезе на площадката. Не се обърна към тясното помещение, негов дом през последните две години. Последва надзирателя по коридора и след това надолу по спираловидната стълба. В края на блока го посрещнаха с възгласи и поздрави онези, които скоро щяха да излязат, както и другите, които вече никога нямаше да бъдат свободни.

Продължиха по синия коридор. Беше забравил колко дълга е поредицата от двойни врати между Блок „Б“ и приемното, където, седнал зад бюрото си, го чакаше Дженкинс.

— Добро утро, Монкрийф. — Дженкинс си имаше един глас за постъпващите и друг за тези, които напускаха. Погледна в голямата книга пред себе си и додаде: — Виждам, че през последните четири години си спестил двеста и единайсет паунда, полагат ти се и четирийсет и пет при напускане. Това прави общо двеста петдесет и шест.

Бавно и старателно, той преброй банкнотите, преди да ги подаде на Дани.

— Подпиши се тук.

Дани сложи подписа на Ник за втори път тази сутрин и едва тогава прибра парите в портфейла.

— Освен това имаш право и на транспортен ваучер за коя да е част от страната. Естествено, само в едната посока, нямам желание да те виждам отново тук. — Затворнически хумор.

Дженкинс му подаде документа, на който пишеше дестинацията — Дънброут, Шотландия, но чак след като Дани за пореден път сложи фалшивия си подпис. Нямаше нищо чудно в това, че почеркът му много напомняше този на Ник — нали тъкмо Ник го бе научил да пише.

— Господин Паско ще те придружи до изхода — обяви Дженкинс, след като огледа внимателно подписа. — Казвам ти „сбогом“, защото имам чувството, че се срещаме за последно, което, за съжаление, рядко се случва тук.

Дани се ръкува с него, вдигна куфара си и последва Паско навън от приемното, по стълбите към двора.

Прекосиха, без да бързат, мрачното бетонно каре, което обикновено служеше за паркинг на служителите на затвора и на хората, които пристигаха по работа всеки ден. В караулката седеше човек, когото Дани не познаваше.

— Име? — попита той, без да вдига поглед от списъка с онези, които щяха да напуснат този ден.

— Монкрийф — отвърна Дани.

— Номер?

— СК4802 — без да се замисли, изтърси Дани.

Униформеният прокара пръст по листа и вдигна смутено очи.

— СК1079 — прошепна Паско.

— СК1079 — повтори Дани разтреперан.

— А, да. Ето го — потвърди човекът, забил пръст върху името „Монкрийф“. — Подпиши тук.

Ръката на Дани потрепваше, докато слагаше подписа на Ник в малката кутийка срещу името си. Постовият огледа името срещу номера и снимката, преди да се взре в лицето на Дани. Постоя така миг-два.

— Не се мотай повече тук, Монкрийф — твърдо отсече Паско. — Някои от нас имат работа за вършене, нали, господин Томкинс?

— Така си е, господин Дженкинс — отвърна дежурният и натисна червения бутон под плота на бюрото си. Едното крило на масивната висока порта бавно започна да се отваря.

Дани пристъпи напред и се огледа. Все още не знаеше в коя посока трябва да поеме. Паско мълчеше. Високото крило хлътна изцяло в стената и следващото започна да се отдръпва, когато Паско се обади:

— Късмет, момче, ще ти е нужен.

— Много ви благодаря, господин Паско — стисна сърдечно ръката му Дани. — За всичко. — Вдигна куфара на Ник и прекрачи линията, която разделяше два напълно различни свята.

Книга трета Свобода

38.

Докато Ник Монкрийф прекосяваше улицата, един-двама минувачи го огледаха с лека изненада. Бяха свикнали да виждат затворници, които излизат през високата порта на „Белмарш“, но рядко се появяваше някой с кожен куфар и облечен като заможен джентълмен.

Дани не погледна нито веднъж назад, докато крачеше към спирката. Купи си билет — за първи път от две години — и се качи на автобуса. Гледаше през прозореца, обзет от странно чувство на несигурност. Нямаше стени, бодлива тел, нито железни врати и надзиратели. Изглеждай като Ник, говори като Ник, мисли като Дани.

На спирка „Кенън стрийт“ се прехвърли на метрото. Пътуващите крачеха и се движеха със скорост, различна от тази на затворниците. Някои бяха облечени в прилични костюми, говореха с приличен акцент, плащаха с прилични пари. Ник му беше обяснил, че разликата между Дани и тях е единствено в леглото, в което са се родили.

Помъкнал тежкия куфар, той слезе на „Кингс Крос“. Размина се с някакъв полицай, който дори не го погледна и спря пред таблото на заминаващите влакове. Следващият влак за Единбург тръгваше в единайсет и пристигаше на „Уейвърли“ в петнайсет и двайсет следобед. Имаше достатъчно време да закуси. В този момент мина покрай изложените пред будка за вестници сутрешни издания на всекидневниците и си взе един „Таймс“. Бе изминал няколко крачки, когато осъзна, че не е платил. Целият се изпоти от притеснение и се спусна обратно, за да плати. Докато чакаше на опашката, си спомни случка, която се разказваше между затворниците — за някакъв мъж, който излязъл от „Белмарш“ и на път за дома си в Бристол взел от някакъв щанд на гара „Рединг“ опаковка „Марс“, без да се сети да плати. Арестували го за кражба и до вечерта се озовал обратно в „Белмарш“, където престоял още три години.

Дани плати вестника и влезе в най-близкото кафене, където се нареди на нова опашка. Когато подаде таблата си на момичето зад щанда, то попита:

— Какво ще обичате?

Той не знаеше какво да отговори. В продължение на две години взимаше каквото му дадат.

— Яйца, бекон, гъби и…

— Защо не си вземете английска закуска — предложи тя.

— Да, пълна английска закуска — повтори той. — И…

— Чай или кафе?

— Кафе, с удоволствие. — Даваше си сметка, че ще мине доста време, докато свикне, че ще получава онова, което иска. Намери си място на маса в ъгъла. Взе една от бутилките със сосове и изля малко в края на чинията си, както Ник би направил. Изглеждай като Ник, говори като Ник, мисли като Дани.

Разгърна вестника и още на първата страница вече беше приключил с храната и с наслада допиваше втората си чаша кафе. Не само че минаха да му долеят чашата, но и когато благодари, получи усмивка. Зачете се в статията на първа страница. Лидерът на Консервативната партия Иън Дънкан Смит отново бе под обстрела на противниците си. Ако министър-председателят обявеше нови избори, Дани щеше да гласува за Тони Блеър. Подозираше, че Ник би дал гласа си за Йън Дънкан Смит, и нищо чудно, така повелява лоялността на бивш военен към военен. А можеше и да се въздържи от гласуване.