Затворник по рождение

Беше изпил кафето си, но не му се ставаше още. Щеше му се господин Паско да му каже да се прибира в килията. Усмихна се и се надигна от мястото си. Настъпи моментът за първата проверка, помисли си той, когато зърна дълга редица от обществени телефони. Извади портфейла на Ник, намери визитната картичка и набра телефонния номер, записан в долния десен ъгъл.

— „Мънро, Мънро и Кармайкъл“ — съобщиха отсреща.

— Господин Мънро, ако обичате — рече Ник.

— Кой по-точно?

Дани хвърли поглед върху картичката.

— Фрейзър Мънро.

— За кого да предам?

— Никълъс Монкрийф.

— Свързвам ви, господине.

— Благодаря.

— Здравейте, сър Никълъс — чу се след малко ведър мъжки глас. — Много ми е приятно да ви чуя.

— Добро утро, господин Мънро — бавно произнесе Дани. — Възнамерявам да пътувам до Шотландия по-късно през деня и исках да попитам дали сте свободен, за да се видим утре по някое време?

— Разбира се, сър Никълъс. Дали ще ви е удобно в десет?

— Прекрасно — отговори Дани, спомнил си в последния момент, че това бе една от любимите думи на неговия приятел.

— До утре тогава. С радост ще ви очаквам в офиса ни в десет.

— Доскоро, господин Мънро — рече Дани и едва се сдържа да не попита къде точно се намира този офис. Окачи слушалката на вилката и, вир-вода от напрежение, въздъхна облекчен. Големия Ал се бе оказал прав. Мънро очакваше Ник да му се обади, защо ще се усъмнява, че това може да е някой друг?

Качи се сред първите на влака. Докато чакаше да потеглят, прочете спортните страници. Футболният сезон бе приключил преди месец, но той все още хранеше надежди за „Уест Хам“, приключил на седмо място във Висшата лига предишния сезон. Натъжи се, че никога няма да рискува да посети „Ъптън Парк“ от страх да не го познаят. Не забравяй, Дани Картрайт е мъртъв… и погребан, напомни си той.

Влакът бавно се изниза от гарата, Лондон постепенно остана назад и навлязоха в провинцията. Дани се изненада от бързината, с която набраха скорост. Никога не беше ходил в Шотландия. Най-северната точка, до която бе стигал, бе Викаридж Роуд в Уотфорд.

Чувстваше се изтощен, а не бяха минали и няколко часа, откакто бе напуснал затвора. Събитията се развиваха доста бързо, а най-трудното бе, че трябваше непрестанно да взима решения. Провери колко е часът — единайсет и петнайсет. Опита се да продължи с четенето, но главата му клюмна.

— Билетите, моля.

Дани се сепна, потърка очи и подаде на кондуктора пътния ваучер от „Белмарш“.

— Много съжалявам, сър, но този билет не важи за експресните влакове. Ще трябва да доплатите.

— Казаха ми, че… — започна Дани. — Моля да ме извините, колко трябва да ви дам? — довърши Ник.

— Осемдесет и четири лири.

Не можеше да повярва, че е допуснал такава глупава грешка. Извади портфейла си, плати и кондукторът веднага му издаде билет.

— Благодаря ви, сър.

На Дани му направи впечатление, че човекът се обърна към него със „сър“, без да се замисли. Не му хрумна дори да му каже нещо от рода на „човече“ — характерното обръщение на шофьорите на автобуси към пътниците в Ийст Енд.

— Ще обядвате ли, сър? — попита на тръгване служителят. Да, явно го бе преценил по дрехите и акцента.

— Да — отвърна Дани.

— Ресторантът е през няколко вагона. След половин час ще започнат да сервират.

— Признателен съм ви. — Друг типичен израз на Ник.

Дани се загледа през прозореца към прелитащите картини на английския пейзаж. Отминаха Грантам и той отново посегна към вестника. Този път се зачете във финансовите страници. Не след дълго по уредбата обявиха, че вагон-ресторантът е вече отворен, и той се запъти натам. Настани се на малка маса, с надеждата, че никой няма да пожелае да му прави компания. Старателно прегледа менюто, чудейки се какво би избрал Ник. Когато келнерът дойде, той поръча:

— Пате. — Знаеше как се произнася думата, но нямаше представа какво е, нито какъв вкус има. Само преди две години следваше златното правило никога да не поръчва нещо с чуждо име. — След това стек и пай с месо.

— За десерт?

Ник го беше учил, че никога не бива да поръчва всичко наведнъж.

— Ще си помисля.

— Разбира се, сър.

Към края на обяда Дани беше прочел почти целия вестник, дори отзивите за театралните постановки, което неизменно насочи мислите му към Лорънс Девънпорт. Засега обаче той щеше да почака. Предстояха по-важни неща. Храната наистина му хареса и когато келнерът се появи със сметката, той му подаде трийсет паунда, от което стомахът му се сви.

Ако се вярваше на написаното в дневниците на Ник, господин Мънро е убеден, че за имението в Шотландия и жилището в Лондон могат да се вземат доста добри пари, въпреки че за това ще трябва време. Дани чудесно си даваше сметка, че не е възможно да изкара няколко месеца само с двеста паунда.

Върна се в купето си и се замисли за предстоящата среща с адвоката. Влакът спря за кратко в Нюкасъл ъпон Тайн и Дани отвори куфара, за да извади материалите, които беше приготвил за разговора. Прегледа първо писмата, които съдържаха най-вече отговорите на Мънро на въпроси на Ник. Но нямаше как да знае какви са били тези въпроси. Налагаше се да прави предположения, като внимаваше за датите и за съответните записи в дневника на своя приятел. За пореден път се убеди, че през последните четири години чичо Хюго се бе възползвал добре от факта, че Ник е в затвора.

Дани бе имал клиенти като този чичо Хюго, докато работеше в гаража — финансови акули, търговци на недвижими имоти и разни младоци, които си въобразяват, че могат да си правят с него каквото си поискат, а никой от тях дори не бе успял да разбере, че той не може да прочете документите им. Отново се сети за изпитите, на които се беше явил дни преди освобождаването му. Дали Ник бе минал успешно? Беше се зарекъл пред приятелите си, че ако ги вземе, ще подаде молба за магистратура. Дани имаше намерение да спази обещанието му и да се яви на изпитите. Мисли като Ник, забрави за Дани, напомни си той. Ти си Ник, ти си Ник. Прегледа отново писмата с такова старание, все едно преговаряше преди изпит. Изпит, който задължително трябва да вземе.

Влакът закъсня с десет минути и пристигна на гара „Уейвърли“ в петнайсет и трийсет. Дани се сля с тълпата на перона. Провери разписанието на влаковете, заминаващи за Дънброут. Имаше още двайсет минути. Купи си един брой на „Единбург Ивнинг Нюз“ и се задоволи само с една багета с бекон от „Ъпър Кръст“ 2 . Дали господин Мънро ще разбере, че той не е „горна коричка“? Отиде на перона, откъдето тръгваше влака му, и седна на една пейка. Разгърна вестника и установи, че е пълен с имена на хора и градове, за които никога не беше чувал: научи за проблемите на плановата комисия в Дъдлингстън, за цената на незавършената сграда на Шотландския парламент. В притурката се разказваше за Единбургския фестивал, който щеше да се проведе следващия месец. Информацията за „Хартс енд Хибс“ в предстоящия сезон доминираше чувствително над материалите за „Арсенал“ и „Уест Хам“.

2

Горната коричка и „Цветът на обществото“ (англ.). — Б.пр.