Затворник по рождение

Десет минути по-късно се качи на влака, който се движеше по теснолинейка до Дънброут. Пътува близо четирийсет минути. Междувременно спряха на няколко гари, чиито имена не можеше дори да произнесе. В четири и четирийсет малкият влак шумно навлезе в гара Дънброут. Дани повлече куфара си по перона и след това навън пред гарата и с облекчение забеляза едно самотно такси на стоянката. Качи се отпред, докато шофьорът прибираше куфара му в багажника.

— Накъде? — попита той, щом се озова зад кормилото.

— Вихте ли ми препоръчали някой хотел?

— Тук имаме само един.

— Това решава проблема — отговори Дани и колата потегли.

Олекнал с три паунда и половина плюс бакшиша, Дани застана пред входа на „Монкрийф Армс“. Изкачи стълбите, мина през летящата врата и стовари куфара си пред рецепцията.

— Искам стая за тази нощ — съобщи той на жената зад плота.

— Единична?

— Да, ако обичате.

— Моля, подпишете този формуляр, сър.

Дани вече слагаше подписа на Ник, без дори да се замисли.

— И може ли да видя кредитната ви карта?

— Аз… — започна Дани. — Ще платя в брой.

— Разбира се, сър. — Жената обърна формуляра към себе си, прочете името и се опита да прикрие изненадата си. След това, без да каже и дума, се скри в задната стая. Много скоро оттам се появи мъж на средна възраст с плетен на ръка пуловер и кадифен панталон.

— Добре дошли у дома, сър Никълъс. Аз съм Робърт Кирбрайд, управителят на този хотел. И моля да ме извините, но не ви очаквахме. Ще ви прехвърлим в апартамента на Уолтър Скот.

„Прехвърляне“ на затворнически език не беше хубава дума.

— Но аз… — започна Дани, пресмятайки наум колко пари са му останали.

— Без да доплащате.

— Благодаря ви.

— Ще се присъедините ли към нас на вечеря?

— Да — каза Ник, — не — побърза да добави Дани, който отново се сети колко са намалели средствата му… — Вече хапнах.

Някакъв млад мъж го придружи до въпросния апартамент.

— Казвам се Андрю — рече той, докато отключваше. — Ако се нуждаете от нещо, само ми се обадете.

— Ще имам нужда от изгладен костюм и чиста риза. Имам среща утре в десет — каза Дани.

— Разбира се, сър. Ще бъдат готови.

— Благодаря — рече Дани. Още един бакшиш.

Седна на ръба на леглото и включи телевизора. Изслуша новините, четяха ги почти с акцента на Големия Ал. Едва когато превключи на Би Би Си 2, започна да разбира всяка дума, но много скоро заспа.

39.

Събуди се, и видя, че е заспал облечен, а на екрана текат последните надписи на някакъв черно-бял филм с участието на някой си Джак Хокинс. Изключи го, съблече се и реши да се изкъпе преди лягане.

Застана под душа, от който топлата вода не секваше на всеки няколко секунди. Изми се с цял сапун, а не с люспа, и се избърса с голяма пухкава хавлиена кърпа. За първи път от години се почувства чист.

Покачи се на високото меко легло, сред чистите чаршафи и няколко одеяла. Отпусна глава на пухената възглавница и мигом потъна в дълбок сън. Събуди се. Леглото беше прекалено удобно. Сякаш променяше формата си при всяко негово движение. Смъкна едното одеяло и го захвърли на пода. Обърна се на другата страна и отново заспа. Събуди се. Възглавницата беше прекалено мека — и тя се озова при одеялото на пода. Заспа отново и се събуди чак когато слънцето изгря, придружено от врява на птици. Огледа се в очакване да види господин Паско на вратата. Тази врата обаче беше друга — дървена, а не стоманена и имаше дръжка от вътрешната страна.

Дани слезе от леглото и тръгна по мекия килим към банята, за да си вземе още един душ. Този път си изми и косата и се избръсна пред кръглото увеличително огледало.

Някой почука леко на вратата и зачака, вместо да я отвори със замах. Дани облече хотелски хавлиен халат и отвори — пиколото му носеше спретнат пакет.

— Дрехите ви, сър.

— Благодаря — рече Дани.

— Закуската ще бъде сервирана до десет часа в трапезарията.

Дани се облече. Огледа се. Никой не би могъл да се усъмни, че той не е сър Никълъс Монкрийф. Вече никога нямаше да му се наложи да облича една и съща риза цели шест дни, едни и същи джинси — цял месец, едни и същи обувки — година. Разбира се, при условие че господин Мънро разреши финансовите му проблеми. И при условие че господин Мънро…

Провери съдържанието на портфейла си, който предния ден му се беше сторил толкова пълен. Изруга мислено. Като платеше сметката, щеше да остане почти без пари. Излезе в коридора и щом тракна вратата, се сети, че е забравил ключа си в апартамента. Щеше да се наложи да помоли Паско да му отвори. Дали пък нямаше да го докладва? Отново изруга. Тръгна да търси трапезарията.

Голяма маса в центъра на помещението беше отрупана с избрани марки зърнени закуски, сокове, току-що приготвени яйца, бекон, пай с месо и пушена херинга. Заведоха Дани до маса в ъгъла, до прозореца, и му предложиха сутрешния вестник — „Скотсман“. Той отвори на финансовите страници и прочете, че „Ройъл Банк ъф Скотланд“ разширява капитала си. Докато беше в затвора, с искрено задоволство следеше как същата тази банка погълна „НатУест Банк“; дребната риба погълна акулата, без да й мигне окото.

Изведнъж му хрумна, че може би хората от персонала намират за странна липсата му на акцент, и се огледа неспокойно. Спомни си обаче, че Големия Ал веднъж му беше споменал, че офицерите от армията никога нямат акцент. Ник със сигурност нямаше. На масата пред него се появиха две херинги. Баща му със сигурност би ги сметнал за изкусителни. За първи път се сещаше за баща си, откакто го пуснаха.

— Ще желаете ли още нещо, сър?

— Не, благодаря — рече Дани. — Но ще бъдете ли така любезни да ми приготвите сметката?

— Разбира се, сър.

Тъкмо се канеше да напусне трапезарията, когато се сети, че няма представа къде е офисът на господин Мънро. Според визитната му картичка се намираше на Арджил стрийт 12. Естествено не можеше да попита на рецепцията къде се намира тази улица, защото всички смятаха, че е отраснал в Дънброут. Взе друг ключ за апартамента от рецепцията и се качи. Беше вече девет и половина. Оставаха му трийсет минути да намери проклетата улица.

На вратата се почука предпазливо. Дани понечи да скочи и да застане до леглото с опънати ръце, в очакване вратата да се отвори.

— Може ли да взема багажа ви, сър — попита пиколото. — Ще имате ли нужда от такси?

— Не, отивам до Арджил стрийт — реши да рискува Дани.

— Тогава ще оставя куфара ви на рецепцията, за да можете да го вземете по-късно.

— Има ли още аптека по пътя към Арджил стрийт?

— Не, затвориха я преди няколко години. Какво ви трябва?

— Няколко самобръсначки и крем за бръснене.

— Ще ги намерите в „Лейтс“, съвсем близо до мястото, където беше „Джонсънс“.

— Много благодаря — рече Дани и се раздели с поредния паунд, нищо че нямаше представа къде е бил „Джонсънс“.