Затворник по рождение

— Ще бъдете ли така любезен да ме изчакате, сър Никълъс?

Тревожни мисли се защураха в главата на Дани. Да не би сметката на Ник да беше празна? Или беше прехвърлил разрешения лимит? А може би не искаха да работят с бивши затворници? Не мина много и в банковия салон се появи възрастен мъж, който се усмихна и попита:

— Сър Никълъс?

— Да — отзова се Дани. Явно човекът не познаваше Ник.

— Казвам се Уотсън. Управителят. За мен е удоволствие да ви видя след толкова време. Имате ли нещо против да поговорим в кабинета ми?

— Не, разбира се, господин Уотсън. — Като полагаше големи усилия да изглежда спокоен, Дани последва управителя в малък кабинет, облицован с дървена ламперия. На стената зад бюрото висеше маслен портрет на мъж в дълъг черен редингот. Отдолу имаше надпис: „Джон Кембъл, основател, 1692“.

Господин Уотсън заговори още преди Дани да е седнал.

— Виждам, че не сте теглили от сметката си през последните четири години, сър Никълъс — отбеляза той, докато гледаше екрана на компютъра си.

— Точно така.

— Вероятно сте били в чужбина.

— Не. Но в бъдеще възнамерявам да съм по-редовен клиент. При условие, естествено, че добре сте се грижили за авоарите ми.

— Надявам се сам да се уверите в това, сър Никълъс. Както знаете, плащаме три процента годишна лихва.

Не беше кой знае какво.

— И с колко разполагам сега?

— Седем хиляди, двеста и дванайсет паунда — отвърна Уилсън.

Дани въздъхна с облекчение и попита:

— А дали има някакви други сметки, документи или ценности на мое име при вас? — Управителят вдигна изненадано очи. — Баща ми почина наскоро, затова питам.

— Ще проверя, сър — рече Уилсън и натисна няколко клавиша. Изчака малко и поклати глава. — Изглежда, сметката на баща ви е била закрита преди два месеца и всичките му авоари са били прехвърлени в „Клайдсдейл Банк“ в Единбург.

— Разбирам — отбеляза Дани. — Чичо ми Хюго.

— Хюго Монкрийф е бил реципиентът, да — потвърди Уотсън.

— Така си и помислих.

— Мога ли да направя още нещо за вас, сър Никълъс?

— Да, искам да получа дебитна карта.

— Разбира се. Попълнете този формуляр, ако обичате. — Управителят побутна към него един лист. — Ще я получите на домашния си адрес до няколко дни.

Дани напрегна паметта си, за да не сбърка мястото и датата на раждане на Ник, както и второто му име. Не знаеше какво да напише в графите „годишен доход“ и професия.

— Има още нещо — обади се Дани, когато приключи с формуляра. — Имате ли представа къде бих могъл да получа оценка на това? — Той извади плика от вътрешния джоб на сакото си и го подаде през бюрото.

Управителят го разгледа и рече без колебание:

— При „Стенли Гибънс“. Лидери са в тази област и се ползват с международен авторитет.

— Къде мога да ги открия?

— Имат офис съвсем наблизо. Препоръчвам ви да говорите с господин Прендъргаст.

— Какъв късмет, че сте така добре информиран — отвърна с известна недоверчивост Дани.

— Грижим се за сметките им от сто и петдесет години.

Дани напусна банката с нови петстотин паунда в портфейла и се огледа за табела с надпис „Стенли Гибсън“. Междувременно влезе в магазин за мобилни телефони, за да отметне една точка от списъка си за покупки. Избра един от последните модели и докато уреждаха подробностите, попита служителя дали знае къде е офисът на „Стенли Гибсън“.

— Само на петдесет метра вляво.

Дани продължи в указаната посока и наистина скоро видя витрина с въпросния надпис над входа. Вътре, опрян на плота, седеше мъж, който разлистваше някакъв каталог.

— Господин Прендъргаст? — попита Дани.

— Да, с какво мога да ви помогна?

Дани извади плика и го сложи пред него.

— Господин Уотсън от „Кътс“ предположи, че ще сте в състояние да оцените това.

— С удоволствие — отвърна Прендъргаст и извади лупата си изпод плота. Известно време разглежда плика в мълчание. — Марката е първа емисия на петфранкова, имперска, пусната в чест на възраждането на Олимпийските игри. Сама по себе си тя не е с голяма стойност — няколкостотин паунда. Има обаче два допълнителни фактора, които вероятно биха допринесли за по-висока оценка на целия плик.

— А именно?

— Пощенското клеймо е от шести април 1896 година.

— И защо това е от значение? — попита Дани с надеждата, че гласът му не е издал нетърпението му.

— На тази дата се е провела церемонията по откриването на първите съвременни игри.

— А вторият фактор?

— Получателят и неговият адрес — отговори Прендъргаст с очевидно задоволство.

— Барон дьо Кубертен — побърза да уточни Дани.

— Той е основателят на съвременните Олимпийски игри. И това вече придава на плика ви колекционерска стойност.

— Можете ли да я определите? — попита Дани.

— Няма да е лесно, сър, защото пликът е уникален. Аз съм готов да ви дам за него две хиляди паунда.

— Благодаря ви, но искам да си помисля — рече Дани и се накани да си върви.

— Две хиляди и двеста — чу зад гърба си в момента, в който затваряше вратата.

42.

Следващите няколко дни Дани прекара в уреждане на битови проблеми, с ясното съзнание, че никога няма да се почувства у дома си в Кенсингтън. Но това беше, докато не се появи Моли.

Бе дошла в града от Корк и мина известно време, преди Дани да започне да разбира какво му говори тя. Беше с трийсетина сантиметра по-ниска от него и толкова слаба, че той се зачуди дали ще издържи повече от няколко часа работа на ден. Така и не я попита за възрастта й, изглеждаше по-млада от майка му и определено по-възрастна от Бет.

— Взимам по пет лири на час в брой — бяха първите й думи. — Няма да плащам данъци на английските копелета — добави тя, когато разбра, че сър Никълъс идва от север. — Ако мислите, че не ставам, ще напусна в края на седмицата.

Първите няколко дни Дани я следеше внимателно, но скоро разбра, че е същата като майка му. Към края на седмицата той можеше да седне където и да е из къщата, без около него да се вдигне облак прах. Във ваната вече не личеше докъде е стигала водата и в хладилника нямаше нищо развалено. Към края на втората седмица Моли започна да му приготвя по нещо за вечеря, да пере и глади дрехите му. През третата седмица той започна да се пита как е живял без нея.

Присъствието на тази жена позволи на Дани да се съсредоточи върху предстоящите проблеми. Господин Мънро му беше писал, че е внесъл насрещен иск срещу този на чичо му, но адвокатът на Хюго се възползвал от пълния срок, в който трябва да даде становище дали неговата страна приема иска.