Затворник по рождение

Дани скочи почти в движение на автобуса за Нотинг Хил Гейт. Трябваше да стигне навреме за месечната си среща с пробационния инспектор. Още десет минути и щеше да се наложи да вземе такси. Госпожица Бенет му бе писала, че се е появило нещо важно, а това здраво го изнерви. Но ако бяха надушили нещо относно истинската му самоличност, нямаше пробационният му инспектор да му пише писмо, щяха да нахълтат в дома му, най-вероятно през нощта, и къщата щеше да е обградена с полиция.

Макар да се чувстваше все по-уверен в новата си роля, не минаваше и ден, без да си напомни, че е избягал затворник. И най-малкото нещо можеше да го издаде: повторен поглед, недоразбрана забележка, случаен въпрос, чийто отговор не знае. Кой беше директор на „Лорето“? В кой колеж в „Сендхърст“ си учил? На кой отбор по ръгби симпатизираш?

На спирката на Нотинг Хил Гейт от автобуса слязоха двама души. Единият се затича към пробационната служба, а другият го следваше на близко разстояние, но не влезе в сградата. Дани регистрира присъствието си в приемната няколко минути преди определения му час, но се наложи да почака госпожица Бенет да се освободи.

Влезе в тесен кабинет с оскъдна мебелировка — имаше само два стола, никакви завеси на прозореца, а на пода — протрит килим, вероятно останал след разпродажба в нечий двор. Обстановката не се отличаваше кой знае колко от килията му в „Белмарш“.

— Как сте, Монкрийф? — наместо поздрав рече госпожица Бенет, докато той сядаше на стола срещу нея. Нямаше „сър“, нито „сър Никълъс“, само Монкрийф.

„Дръж се като Ник, мисли като Дани.“

— Добре, благодаря, госпожице Бенет. А вие?

Жената не отговори, само отвори папката пред себе си и му подаде лист с въпроси, на които всеки бивш затворник трябваше да отговаря по веднъж в месеца, докато е в режим на пробация.

— Успяхте ли да си намерите работа като учител? — започна тя.

Дани съвсем беше забравил, че Ник възнамеряваше да се установи в Шотландия и да преподава.

— Не — отвърна той. — Уреждането на семейните дела отне повече време, отколкото очаквах.

— Семейни дела ли? — повдигна вежди госпожица Бенет. Не бе очаквала такъв отговор. — Не искате ли да обсъдим някои от тях?

— Не, благодаря ви, госпожице Бенет. Става дума за дребни подробности около завещанието на моя дядо. Нищо тревожно.

— Аз ще преценя кое е тревожно и кое — не — отговори тя. — Значи ли това, че сте изправен пред финансови затруднения?

— Не, госпожице.

— Намерихте ли си вече работа? — върна се тя към списъка с въпроси.

— Не, но в най-скоро време ще започна да търся.

— Вероятно на преподавател?

— Да, в общи линии.

— Ако това се окаже невъзможно, може би няма да е зле да помислите за друго занимание.

— Какво например?

— Нали бяхте библиотекар в затвора?

— На всяка цена ще помисля за такава възможност — отбеляза Дани, убеден, че е получил отметка в поредната графа.

— Има ли къде да живеете в момента, или сте в хостел за бивши осъдени?

— Имам къде да живея.

— Със семейството си ли?

— Не, нямам семейство.

Отметка, кръстче и въпросителна.

— Под наем ли сте, или живеете при приятел?

— Имам собствена къща.

Сега вече госпожица Бенет се стъписа. Никой не й беше давал такъв отговор досега. Поколеба се, но все пак реши да сложи отметка.

— Само още един въпрос. Изкушавахте ли се през този месец да извършите отново престъплението, за което бяхте осъден?

Да. Исках да убия Лорънс Девънпорт, искаше да изтърси Дани, но Ник отговори:

— Не, госпожице Бенет.

— Това е всичко засега, Монкрийф. Ще се видим следващия месец. Не се колебайте да ме потърсите, ако мога да съм ви полезна с нещо.

— Благодаря — отвърна Дани, — но в писмото си споменавате, че се е появило нещо важно…

— Така ли? — изненада се госпожица Бенет, отмести папката и под нея се показа някакъв плик. — Ами да, разбира се. — И му подаде плика.

Беше адресиран до Н. А. Монкрийф, образователна програма в „Белмарш“. Писмото бе изпратено от Съвета за национални изпити за кандидатстване във висши учебни заведения, и Дани го отвори, за да види какво се е сторило толкова важно на госпожица Бенет:

Резултатите от изпитите, на които се явихте, са както следва:

Икономика — отличен

Математика — отличен

Дани подскочи от радост и заби победоносно юмрук във въздуха, все едно бе на мач на „Уест Хам“ в „Ъптън Парк“ и неговият отбор е вкарал победен гол на „Арсенал“. Госпожица Бенет не беше сигурна как да реагира на този изблик — да го поздрави или да повика охраната с червения бутон под плота на бюрото й. Щом той се успокои, тя само додаде:

— Ако все още имате намерение да учите в колеж, Монкрийф, мога да ви помогна да получите малка стипендия.

Хюго Монкрийф разглеждаше внимателно каталога на „Сотбис“. Не можеше да не се съгласи с Маргарет, нямаше какво друго да е, освен №37: уникален плик с марка — първа емисия, издадена в чест на откриването на първите съвременни Олимпийски игри, адресирано до основателя на Игрите барон Пиер дьо Кубертен. Първоначална цена 2200 — 2500 паунда.

— Може би трябва да отида в един от дните, в които можеш да разгледаш предметите предварително, и да видя за какво точно става дума?

— Няма смисъл — отсече Маргарет. — Това само ще накара Ник да застане нащрек и да се сети, че всъщност не марката е важна.

— Но ако отида ден по-рано в Лондон и видя адреса върху плика, ще узнаем къде е колекцията, без да се налага да харчим пари на търга.

— Но тогава няма да разполагаме с визитната картичка.

— Нещо не те разбрах.

— Не можем да покажем ключа, но ако, като единствения жив син на баща си, покажеш оригиналния плик и новото завещание на когото трябва, имаме повече шансове да го убедим, че ти си законният наследник.

— Ник може да е на търга.

— Ако дотогава не се сети, че не марката, а адресът е важен, пак ще е твърде късно да направи каквото и да било. Трябва да си благодарен за едно, Хюго.

— И то е?

— Че Ник не мисли като дядо си.

Дани отново отвори каталога и разгърна на страницата, където се намираше №37. Зачете се по-внимателно в текста. Приятно му беше, че така подробно са описали плика, но и малко се разочарова, че, за разлика от останалите предмети, няма снимка.