Затворник по рождение

Дани ги проследи и видя, че се редят на опашка за бизнес класа. На екрана отгоре беше изписано: „ВА0732, Женева, 13:55“.

— Идиот! — изруга се отново Дани. Адресът на пощенския плик. Но къде точно в Женева беше? Погледна си часовника — все още имаше време да си купи билет и да хване самолета. Изтича до гишето на „Бритиш Еъруейз“, където се наложи да почака малко, преди да му дойде редът.

— Дали ще може да ми намерите място в полета до Женева в 13:55? — попита той, като се стараеше да не звучи съвсем отчаян.

— Носите ли багаж? — попита жената.

— Не, никакъв.

Тя провери в компютъра и каза:

— Още не са затворили изхода, така че най-вероятно ще успеете. Бизнес класа или икономична?

— Икономична. — Не искаше Хюго и жената да го видят.

— Прозорец или пътека?

— Прозорец.

— Ще ви струва двеста и седемнадесет паунда.

— Благодаря — отвърна Дани и й подаде кредитна карта.

— Мога ли да видя задграничния ви паспорт?

Никога не беше имал задграничен паспорт.

— Паспорта ми?

— Да, сър.

— О, не! Мисля, че съм го забравил вкъщи.

— В такъв случай едва ли ще успеете да хванете самолета.

— Идиот, идиот — измърмори Дани.

— Моля?

— Не, вие. На себе си говоря.

Жената се усмихна.

Дани се обърна й бавно напусна сградата. Чувстваше се напълно безпомощен. Не забеляза Хюго и жената, които преминаха през вратата с надпис „Заминаващи, разрешено само за пътници“, за разлика от мъжа, който наблюдаваше отстрани и него, и тях.

Хюго натисна зеления бутон на мобилния си телефон точно когато по високоговорителите обявиха:

— Последно повикване за пътниците с полет ВА0732 до Женева. Моля да се отправите към изход деветнайсет.

— Проследи ви от „Сотбис“ до хотела и оттам до „Хийтроу“.

— А качи ли се в самолета?

— Не, не си носеше паспорта.

— Типично за Ник. Къде е сега?

— Връща се в Лондон, което означава, че имате преднина от двадесет и четири часа.

— Да се надяваме, че ще ни стигнат, а ти не го изпускай от очи.

Хюго изключи телефона си и двамата с Маргарет тръгнаха да се качат на самолета.

— Да не би да открихте още някоя семейна ценност, сър Никълъс? — с надежда в гласа попита господин Блъндел.

— Не, интересува ме обаче дали имате копие на пощенския плик, който продадохте днес сутринта?

— Да, разбира се. Пазим снимки на продадените екземпляри, в случай че по-късно възникне спор.

— А може ли да я видя? — попита Дани.

— Проблем ли има?

— Не, просто искам да проверя адреса.

— Разбира се — рече Блъндел, натисна няколко клавиша на компютъра си и след секунди на екрана се появи снимка на пощенския плик. Акционерът завъртя монитора така, че Дани също да го види.

Baron de Coubertin

25 rue de la Croix — Rouge

Geneve

La Suisse

Дани си записа името и адреса.

— Знаете ли дали барон Дьо Кубертен е бил сериозен колекционер на марки?

— Доколкото ми е известно, не — отговори господин Блъндел. — Но пък синът му е основал една от най-успешните банки в Европа.

— Идиот — измърмори Дани. — Пълен идиот — повтори и тръгна да си ходи.

— Надявам се, че не сте разочарован от сутрешния търг, сър Никълъс — обади се господин Блъндел зад гърба му.

Дани се обърна.

— Не, ни най-малко. Извинете ме, господин Блъндел. Благодаря ви за всичко.

Още един от онези моменти, когато трябваше да се държи като Ник, но да разсъждава като Дани.

Първото, което направи, щом се върна в къщата, бе да потърси паспорта на Ник. Моли знаеше точно къде се намира.

— Между другото — започна тя, — господин Фрейзър Мънро ви търси и помоли да му се обадите.

Дани се затвори в кабинета, набра Мънро и му разказа всички събития от сутринта. Възрастният адвокат изслуша клиента си, но не направи никакъв коментар.

— Радвам се, че се обадихте — най-сетне каза той. — Защото имам новини за вас, но мисля, че не е разумно да ги обсъждаме по телефона. Чудех се кога планирате идване в Шотландия?

— Мога да хвана нощния влак довечера — отговори Дани.

— Хубаво. И ще е добре да си носите задграничния паспорт.

— За Шотландия?

— Не, сър Никълъс. За Женева.

46.

Секретарката на управителя покани господин и госпожа Монкрийф в заседателната зала.

— Управителят ще дойде всеки момент — съобщи им тя. — Желаете ли чай или кафе, докато чакате?

— Не, благодаря — отвърна Маргарет, а мъжът й започна да крачи нервно из залата.

Тя се настани до дългата дъбова маса на един от шестнайсетте стола, изработени по дизайн на Чарлз Рене Макинтош, и се почувства у дома си. Бледосините стени бяха покрити с портрети на предишните управители в цял ръст, което създаваше усещане за богатство и стабилност. Когато секретарката затвори вратата след себе си, Маргарет се обърна към Хюго:

— Успокой се. Последното, което ни трябва сега, е управителят да си помисли, че не си убеден в правото си на наследник. Ела тук и седни.

— Всичко е наред, момиче — отговори й той, но продължи с обиколките. — И все пак не забравяй, че цялото ни бъдеще зависи от изхода на тази среща.

— Още една причина да се държиш спокойно и да мислиш трезво. Трябва да изглеждаш така, сякаш си дошъл да потърсиш това, което ти принадлежи по право — продължи тя и в този момент вратата в дъното се отвори.

В залата влезе възрастен господин. Макар да бе прегърбен и да се движеше с помощта на сребърен бастун, около него витаеше особена аура и веднага ставаше ясно, че несъмнено това е управителят на банката.

— Добро утро, господин и госпожо Монкрийф — поздрави ги той и се здрависа и с двамата. — Казвам се Пиер дьо Кубертен и за мен е удоволствие да се запозная с вас. — В английския му нямаше и следа от акцент. Настани се на стола в единия край на масата под портрет на възрастен мъж, който, ако не бяха гъстите сиви мустаци, щеше да е пълно негово копие. — С какво мога да ви бъда полезен?