Затворник по рождение

— Тук съм, за да получа наследството от баща си — обясни Хюго.

По изражението на управителя не пролича, че той знае за кого става въпрос.

— Бихте ли ми казали името на баща си?

— Сър Алегзандър Монкрийф.

— Какво ви кара да смятате, че баща ви е бил клиент на нашата банка?

— Това не беше тайна в семейството ни — отговори Хюго. — Много пъти е споменавал пред мен и брат ми за дългогодишните ви взаимоотношения и че освен всичко останалото, вашата банка съхранява уникалната му колекция от марки.

— Имате ли някакви доказателства, които потвърждават твърдението ви?

— За съжаление не. Баща ми не желаеше да оставя писмени доказателства, като имате предвид данъчните закони в родината ми, но по думите му вие би трябвало да сте наясно със случая.

— Разбирам — съгласи се Кубертен. — Предполагам все пак, че ви е дал номер на сметка в нашата банка?

— Не — отговори Хюго и в гласа му се долови нотка на нетърпение. — Но разговарях със семейния ни адвокат, който ме увери, че тъй като след смъртта на брат ми съм единствен наследник на баща ни, вие нямате право да ми откажете това, което ми се полага.

— Това най-вероятно е така — потвърди отново Дьо Кубертен. — И все пак бих искал да ви попитам дали притежавате някакви документи, които да подкрепят искането ви?

— Да, имам — отговори Хюго, отвори куфарчето си и извади пощенския плик, който бе купил на търга. Подаде го на управителя и добави: — Това ми беше оставено от баща ми.

Дьо Кубертен се загледа в плика, адресиран до дядо му.

— Очарователно — най-сетне каза той. — За съжаление не доказва, че дядо ви е имал сметка в нашата банка. Може би е най-добре да ми дадете малко време да проверя случая. Бихте ли ме извинили? — Стана бавно от стола, поклони се и напусна залата, без да каже нито дума повече.

— Прекрасно знае, че банката му е имала взаимоотношения с баща ти — каза Маргарет, — но по някаква причина иска да спечели време.

— Добро утро, сър Никълъс — поздрави го Фрейзър Мънро и стана от стола зад бюрото си. — Надявам се, че пътувахте добре.

— Щях да пътувам по-добре, ако не знаех, че в момента чичо ми е в Женева и се опитва да ме лиши от наследството ми.

— Не се притеснявайте — успокои го Мънро. — Доколкото познавам швейцарските банкери, никога не биха избързали с подобно решение. Ще стигнем в Женева точно навреме. Сега обаче трябва да обсъдим някои други въпроси.

— Проблема, който не искахте да обсъждаме по телефона, предполагам? — попита Дани.

— Точно така — потвърди Мънро. — Боя се, че не нося добри новини. Вашият чичо сега твърди, че дядо ви е направил второ завещание, само седмици преди да почине, в което ви обезнаследява и оставя всичките си имоти на баща ви.

— Имате ли копие на това завещание?

— Да, имам — отговори Мънро. — Но понеже не бях доволен от копието, получено по факса, отидох до Единбург, където се срещнах с адвокат Галбрайт и поисках да видя оригинала.

— И какво е мнението ви?

— Първото нещо, което сравних, беше подписът на дядо ви — обясни Мънро.

— И? — нетърпеливо попита Дани.

— Не мога да съм абсолютно сигурен, но ако е фалшив, е дяволски добре направен. Не открих нищо нередно в хартията или панделката, които са същите като използваните от дядо ви при първото завещание.

— Може ли да стане по-зле?

— Боя се, че да — отговори Мънро. — Галбрайт спомена и за писмо, което дядо ви е изпратил на баща ви малко преди смъртта си.

— А показа ли ви го?

— Да. Беше напечатано на машина, което ме изненада, защото дядо ви винаги пишеше писмата си на ръка; нямаше доверие на техниката. Смяташе пишещите машини за модерното откритие, което ще сложи край на изящния краснопис.

— А какво пишеше в писмото? — попита Дани.

— Пише, че е решил да ви лиши от наследство и затова оставя цялото си имущество на баща ви. Доста хитро замислено.

— Хитро?

— Да. Ако имуществото бе оставено поравно на двамата му сина, щеше да изглежда доста подозрително, тъй като всички знаят, че с чичо ви не си говореха от години.

— А по този начин чичо Хюго пак получава всичко, защото баща ми пък го определя за свой наследник — довърши Дани. — Но вие казахте „хитро“. Имате ли подозрения, че дядо ми не е авторът на писмото?

— Разбира се, че имам — отвърна Мънро. — И не само защото е напечатано на машина. Написано е на хартия от тази, която дядо ви използваше — разпознах я веднага — но по някаква необяснима причина само първият лист е напечатан, а на втория с почерка на дядо ви пише само: Това е личното ми желание и се надявам двамата да се съобразите с него. Ваш любящ баща, Алегзандър Монкрийф. На първата страница е описано самото завещание, а втората е абсолютно същата като тази в първото му завещание. Доста голямо съвпадение.

— Но това едва ли би послужило като доказателство…

— Боя се, че не. Макар да имаме достатъчно основания да се съмняваме в истинността му, завещанието е написано на хартията на дядо ви, на неговата пишеща машина, а почеркът на втория лист несъмнено е автентичен. Не мисля, че ще се намери съд, който да се съгласи да разгледа подобно дело. И това не е всичко — продължи Мънро. — Чичо ви е поискал да издадат забранителна заповед срещу вас.

— Забранителна заповед? — невярващо повтори Дани.

— Явно не му стига, че получава имението в Шотландия и къщата в Лондон, но сега настоява да освободите къщата в срок от тридесет дни. В противен случай ще ви връчи съдебна заповед и ще изисква наем, равен на обичайния в района от деня на настаняването ви в неговия имот.

— Значи съм загубил всичко — въздъхна Дани.

— Не точно — каза Мънро. — Макар да съм съгласен, че нещата не изглеждат добре у дома, ако става въпрос за Женева — ключът все още е във вас. А се съмнявам, че банката ще поеме риска да предаде колекцията на дядо ви на човек, който не разполага с ключа. — Замълча за момент, след което продължи: — А и съм сигурен в едно — ако дядо ви беше жив, нямаше да стои със скръстени ръце в подобна ситуация.

— Нито пък аз — отвърна Дани. — Ако имах парите да се справя с Хюго. Истината е, че въпреки вчерашната продажба на търга, е въпрос на седмици, докато чичо ми повдигне и обвинение в банкрут.

Господин Мънро се усмихна за първи път тази сутрин.

— Очаквах подобно развитие на нещата, сър Никълъс, затова вчера следобед заедно с партньорите ми обсъдихме ситуацията. — Той се покашля. — Всички единодушно решихме, че бихме могли да нарушим една от дългогодишните традиции във фирмата и да не ви издаваме нови сметки, докато случаят не бъде успешно приключен.