Затворник по рождение

— Аз бих платил петдесет милиона — предложи Хънсакър.

Дани беше очаквал пазаренето да започне от четиридесет милиона, но с нищо не показа изненадата си.

— Аз пък съм склонен да сваля до шейсет.

— Не, ти ще си склонен да свалиш до петдесет и пет — отговори Хънсакър.

— Не и за купувач, който пристига от другия край на света в личния си самолет само за да разбере кой ще наследи колекцията на Монкрийф.

— Петдесет и пет — повтори Хънсакър.

— Шейсет — настоя Дани.

— Не, таванът ми е петдесет и пет милиона. Освен това ще преведа парите в която и да е банка в света, което означава, че ще ги имаш по сметката си до няколко часа.

— Защо не хвърляме чоп за последните пет милиона?

— Защото каквото и да се падне, ти нищо не губиш. Петдесет и пет милиона е последното ми предложение. Приемаш или отказваш?

— Мисля, че ще откажа — отговори Дани и стана от стола си. — Пожелавам ви лек път обратно до Тексас, Джийн, и ми се обадете, ако се интересувате от конкретна марка от колекцията, преди да я продам цялата на Уатанаби.

— Добре, добре, ще хвърляме чоп.

Дани се обърна към адвоката си.

— Бихте ли желали да сте рефер, господин Мънро?

— Арбитър — поправи го Хънсакър.

— Разбира се — съгласи се Мънро.

Дани му подаде монета от един паунд и с изненада забеляза, че ръката на адвоката леко потрепери, когато се опита да задържи монетата на палеца си. Изстреля я високо във въздуха.

— Ези — извика Хънсакър.

Монетата падна върху дебелата постелка пред камината. Беше паднала на ръбчето.

— Да се договорим за петдесет и седем милиона и петстотин хиляди — предложи Дани.

— Дадено — прие Хънсакър, наведе се, взе монетата и я прибра в джоба си.

— Мисля, че е моя — каза Дани и протегна ръка.

Хънсакър му върна монетата и се усмихна.

— А сега ми дай ключа, Ник, за да разгледам стоката.

— Защо да бързаме — отвърна Дани. — Все пак успяхте да видите колекцията във Вашингтон. Ще ви дам обаче каталога с описанието й, който дядо ми е съставил — добави Дани и взе дебелата кожена книга от масата. — Относно ключа, господин Мънро ще ви го предаде веднага щом парите пристигнат по сметката ми. Доколкото си спомням, казахте, че ще отнеме няколко часа.

Хънсакър се изправи и тръгна към вратата.

— И, Джийн. — Хънсакър се обърна. — Постарайте се да преведете сумата преди залез-слънце в Токио.

Дезмънд Галбрайт вдигна слушалката на личната телефонна в линия в кабинета си.

— Разбрах от сигурен източник в техния хотел — започна Хюго Монкрийф, — че имат резервирани места в полет на „Бритиш Еъруейз“ номер 737, който излита от Женева в 8:55 вечерта и каца на „Хийтроу“ в 9:45.

— Точно това ми трябваше — отговори Галбрайт.

— Утре рано сутринта ние ще летим до Единбург.

— Което би трябвало да даде достатъчно време на Дьо Кубертен да реши с коя част от фамилията иска да върти бизнес.

— Желаете ли чаша шампанско? — попита го стюардесата.

— Не, благодаря — отговори Мънро. — Един скоч със сода.

— А за вас, господине?

— Да, моля — прие Дани. Когато стюардесата се отдалечи, той се обърна към адвоката си. — Защо според вас банката е отхвърлила искането на чичо ми? В крайна сметка те със сигурност са им занесли новото завещание на дядо ми.

— Явно са забелязали нещо, което аз съм пропуснал — отговори Мънро.

— А защо не се обадите на Дьо Кубертен да го попитате какво ги е усъмнило?

— Този човек изобщо няма да признае, че се е срещал с чичо ви, камо ли пък, че е разглеждал завещанието на сър Алегзандър. Но сега, след като вече имате близо шестдесет милиона долара в банката, предполагам, че ще оспорвате претенциите на чичо ви?

— Чудя се как ли би постъпил Ник — измърмори Дани и потъна в дълбок сън.

Мънро повдигна вежди неразбиращо, но реши да не разпитва клиента си, защото си спомни, че сър Никълъс не беше спал миналата нощ.

Дани се стресна, когато самолетът се приземи на „Хийтроу“. Двамата с Мънро бяха сред първите, които напуснаха самолета. На слизане по стълбите те с изненада забелязаха трима полицаи на самата писта. На Мънро му направи впечатление, че не носят оръжие, което означаваше, че не са от охраната на летището. Когато Дани стъпи на последното стъпало, двама от тях го сграбчиха, а третият бързо закопча ръцете му с белезници зад гърба.

— Арестуван сте, Монкрийф — заяви единият и го повлякоха към колата.

— На какво основание? — попита Мънро, но не получи отговор, тъй като полицейската кола вече потегляше с включена сирена.

Откакто излезе на свобода, Дани всеки ден мислеше за момента, когато ще го разкрият. Единствената изненада в случая беше, че го нарекоха Монкрийф.

Бет не можеше вече да гледа баща си такъв. Не беше разговаряла с него от дни. Макар докторът да я предупреди, тя не можеше да повярва, че е възможно човек да се съсухри така за толкова кратко време.

Откакто баща й се залежа, отец Майкъл го посещаваше всеки ден. Тази сутрин помоли майката на Бет да събере вечерта семейството и близки приятели около леглото на съпруга си. Не можеше повече да отлага последното причастие.

— Бет.

Тя се изненада, когато чу гласа на баща си.

— Да, татко? — отговори Бет и хвана ръката му.

— Кой се грижи за сервиза? — попита той едва чуто.

— Тревър Сътън.

— Той не става за тази работа. Трябва да го смениш, и то скоро.

— Разбира се, татко — послушно се съгласи тя. Не му каза, че никой друг не иска да поеме длъжността.

— Сами ли сме? — след дълга пауза попита баща й.

— Да, татко. Мама е отпред в кухнята, говори с госпожа…

— Госпожа Картрайт?

— Да — призна Бет.

— Слава богу, че е надарена със здрав разум. — Баща й направи пауза, за да си поеме дъх, преди да добави: — Който ти си наследила от нея.

Бет се усмихна. Вече дори усилието да говори изглеждаше пряко силите му.