Затворник по рождение

— Моля професор Найджъл Флеминг да заповяда — обяви Галбрайт и се обърна към вратата.

Дани се наведе към Мънро и го попита дали познава професора.

— Само по име — отговори Мънро, когато в залата влезе висок, елегантен господин с побеляла коса. Докато той полагаше клетва, Дани си помисли, че му прилича на начетените авторитети, които връчваха наградите в училището му, но никога на него.

— Моля, седнете, професор Флеминг — покани го съдия Сандърсън.

Галбрайт остана прав.

— Професоре, смятам, че е важно да запознаем съда с експертизата, която ще внесете в делото, затова се надявам да нямате нищо против първо да ви задам няколко въпроса относно професионалните ви постижения.

Професорът леко се поклони.

— Каква е настоящата ви длъжност?

— Професор по неорганична химия в университета в Единбург.

— Вярно ли е, че сте написали книга за връзката между неорганичната химия и криминологията, която се изучава като част от учебната програма по право в повечето университети?

— Не мога да твърдя за повечето университети, господин Галбрайт, но със сигурност в университета в Единбург.

— Били ли сте наеман от различни правителства, за да окажете помощ при решаването на спорове от такъв характер?

— Не ми се иска да преувеличавам постиженията си. Наистина, три пъти съм бил наеман от различни правителства, за да ги консултирам при спорове между две или повече нации.

— Повече от достатъчно. Тогава нека ви попитам, господин професоре, някога давали ли сте показания в съд, когато се е оспорвала истинността на завещание?

— Да, господине, в седемнадесет отделни случая.

— И бихте ли съобщили на този съд в колко от тях присъдата е била в полза на страната, за която сте свидетелствали?

— Не искам да оставя впечатление, че присъдите са били такива благодарение на моите показания.

— Много добре казано — с кисела усмивка отвърна Галбрайт. — И все пак въпросът ми е в колко от тези седемнадесет дела решението на съда е съвпадало с вашето мнение?

— Шестнайсет — отговори професорът.

— Моля, продължете, адвокат Галбрайт — подкани го съдията.

— Професоре, имахте ли възможност да се запознаете със завещанието на покойния сър Алегзандър, което е в основата на спора между двете страни в това дело?

— Разгледах и двете завещания.

— Мога ли да ви задам няколко въпроса относно второто завещание? — Професорът кимна. — Може ли да се твърди, че хартията, на която е написано, е била достъпна по това време на пазара?

— За кое време точно става въпрос, господин Галбрайт? — попита съдията.

— Ноември, 1998 година, Ваша Светлост.

— Да, така е — отговори професорът. — Смея да твърдя, въз основата на научни доказателства, че хартията, на която е написано второто завещание, е същата като тази на първото от 1997 година.

Съдията повдигна вежди, но не направи никакъв коментар.

— Червената панделка, с която са запечатани завещанията, също ли е от едно и също производство? — попита Галбрайт.

— Да, направих тестове с двете панделки и се потвърди, че и двете са произведени по едно и също време.

— А дали успяхте да разгледате подписа на сър Алегзандър върху двете завещания, господин професоре?

— Преди да отговоря на въпроса ви, господин Галбрайт, бих искал да заявя, че не съм експерт графолог, но сравних мастилото и мога да твърдя, че то е едно и също и е произведено преди 1990 година.

— Да не искате да кажете, че сте в състояние да направите анализ на мастилото и да уточните годината на производство?

— Понякога успяваме да определим дори месеца — обясни професорът. — Всъщност съм длъжен да съобщя на съда, че подписът, положен и на двете завещания, е изписан с мастило „Уотърман“ от 1985 година.

— А сега бих искал да ви запитам за пишещата машина, на която е напечатано второто завещание — продължи адвокат Галбрайт. — Какъв модел е и кога за първи път се е появила на пазара?

— Машината е марка „Ремингтън Енвой II“, която излиза на пазара през 1965 година.

— Само да обобщя — добави Галбрайт. — Вие твърдите, че хартията, мастилото, панделката и пишещата машина са били налични преди датата ноември 1998 година?

— Несъмнено — потвърди професор Флеминг.

— Благодаря ви. Бихте ли останали на мястото си, тъй като колегата ми, господин Мънро, вероятно също ще иска да ви зададе въпроси?

Мънро бавно стана от мястото си.

— Нямам въпроси към свидетеля, Ваша Светлост.

Съдията не реагира, за разлика от Галбрайт, който невярващо впери поглед в опонента си. Хюго Монкрийф помоли жена си да му обясни какво толкова значимо е казал Мънро, а Дани гледаше право пред себе си, без да показва никакви емоции, както го беше инструктирал адвокатът му.

— Ще призовавате ли други свидетели, господин Галбрайт? — попита съдия Сандърсън.

— Не, Ваша Светлост. Мога само да предположа, че отказът на уважаемия ми колега да разпита професор Флеминг означава, че приема твърденията му за верни — отговори Галбрайт. — Изцяло.

Мънро не реагира изобщо.

— Господин Мънро, желаете ли да направите встъпително изказване? — попита съдията.

— Накратко, за да удовлетворя желанието на Ваша Светлост — отговори Мънро. — Професор Флеминг потвърди, че завещанието на сър Алегзандър Монкрийф, в което той завещава всичко на моя клиент, е безспорно автентично. Ние сме съгласни с показанията по този въпрос. Както сам обяснихте в началото, Ваша Светлост, спорът, който съдът трябва да реши днес, е дали второто завещание е истинско, което…

— Ваша Светлост — прекъсна го Галбрайт и скочи от мястото си. — Да не би господин Мънро да намеква пред съда, че показанията на професор Флеминг се отнасят в пълна сила за първото завещание, но много удобно не трябва да се взимат предвид, ако става въпрос за второто?

— Не, Ваша Светлост — отвърна Мънро. — Ако моят уважаван колега бе проявил повече търпение, щеше да разбере, че не намеквам това. Професорът призна пред съда, че не е експерт по подписи…

— Също така обаче — отново го прекъсна Галбрайт и пак скочи от мястото си, — професорът заяви, че мастилото в подписа на двете завещания е от една и съща бутилка.