Алиса в огледалния свят

— Ами ако не извърши престъплението? — рече Алиса.

— Така би било най-добре — отвърна Царицата, като завърза върху лейкопласта около пръста си едно парченце панделка.

Алиса разбра, че това не може да се отрече.

— Разбира се, така ще бъде най-добре — каза тя. — Но още по-добре щеше да е, ако не го наказват за нищо!

— Тука във всеки случай ти грешиш — каза Царицата. — Тебе наказвали ли са те някога?

— Само за провинения! — отвърна Алиса.

— И след наказанието си ставала винаги по-добра, знам! — извика тържествуваща Царицата.

— Да, но аз съм извършвала онези неща, за които съм била наказвана! — каза Алиса. — Там е цялата разлика.

— Но ако не беше ги направила, щеше да бъде още по-добре! — каза Царицата. — По-добре и по-добре, и по-добре! — Гласът й се издигаше с всяко „по-добре“, така че накрая тя просто изпищя.

Алиса беше започнала да казва: „Тук има някаква грешка…“, но Царицата се разписка така силно, че момиченцето остави изречението си недовършено.

— Ох! Ох! Ох! — викаше Царицата и тръскаше ръката си така силно, сякаш искаше да я откъсне. — Потече ми кръв от пръста! Ох! Ох! Ох!

Виковете й приличаха на писъка на параходна свирка и Алиса си запуши ушите с две ръце.

— Какво ви стана? — запита тя, щом разбра, че гласът й вече може да се чуе. — Пръста ли си убодохте?

— Не съм го убола още — отвърна Царицата, — но скоро ще го убода… Ох! Ох! Ох!

— Кога очаквате да стане това? — запита Алиса, която усещаше голямо желание да се разсмее.

— Щом започна да си оправям пак шала — промърмори нещастната Царица, — брошката ще се разкопчее и ще ме убоде… Ох! Ох! Ох! — Докато тя казваше последните думи, брошката наистина се разкопча, Царицата я грабна и се опита да я затвори.

— Внимавайте! — извика Алиса. — Държите я лошо!

Тя хвана брошката, но вече беше късно. Иглата се изплъзна и се заби в пръста на Царицата.

— Това е, за да се обясни защо ми потече кръв от пръста — каза тя усмихнато. — Сега вече знаеш как се случват нещата у нас.

— Но защо не викате сега? — попита Алиса, като вдигна ръце, готова да си запуши пак ушите.

— Че защо, аз вече виках, колкото трябваше — отвърна Царицата. — Каква полза да продължавам да викам?

През това време беше започнало да се развиделява.

— Враната навярно е отлетяла — каза Алиса. — Толкова съм радостна, че си отиде! Мислех, че вече настъпва нощ.

— И мене много ми се иска винаги да съм радостна — каза Царицата. — Само че никога не мога да си спомня правилото. Ти трябва да си много щастлива, като си живееш в тази гора и ставаш радостна, когато си поискаш.

— Само че тука съм толкова самотна! — каза тъжно Алиса. И при мисълта за своята самота две големи сълзи се търкулнаха по страните й.

— О, недей така! — извика бедната Царица, като кършеше отчаяно ръце. — Гледай какво голямо момиче си, гледай какъв дълъг път си изминала днес, гледай колко е часът, гледай каквото искаш, само недей плака!

Алиса не можа да не се усмихне през сълзи.

— Можете ли вие да се въздържите да плачете, като гледате разни неща? — запита тя.

— Това е единственият начин! — каза решително Царицата. — Никой не може да прави две неща наведнъж. Да видим най-напред твоята възраст. На колко си години.

— Аз съм точно на седем години и половина — отвърна Алиса.

— Не трябва да казваш „точно“ — забеляза Царицата. — Аз и без това ти вярвам. Сега пък аз ще ти кажа нещо да повярваш: аз съм точно на сто и една година, пет месеца и един ден.

— Това не мога да повярвам! — каза Алиса.

— Не можеш ли? — каза съчувствено Царицата. — Опитай се пак: поеми дълбоко дъх и си затвори очите.

Алиса се засмя:

— Няма смисъл да опитвам — каза тя. — Човек не може да вярва невъзможни неща.

— Смея да ти кажа, че не си се упражнявала достатъчно — каза Царицата. — Когато бях на твоята възраст, аз се упражнявах по половин час всеки ден. Какво! Понякога успявах да повярвам не по-малко от шест невъзможни неща само преди закуска… Хайде! Шалът ми пак хвръкна.

Докато Царицата говореше, брошката се беше разкопчала отново и един внезапен повей отвя шала над едно поточе. Царицата разтвори ръце, полетя след него и този път успя да го хване сама.

— Улових го! — извика тя тържествуваща. — Сега ще видиш как ще си го забода самичка!

— Значи пръстът ви е вече по-добре? — каза учтиво Алиса, като прескочи поточето след Царицата.

— О, много по-добре! — извика Царицата. Гласът й ставаше все по-креслив като продължи: — Много по-добрееее!… По-добрееееее!… Добреее… брееее… беееее…

Последната дума свърши като продължително блеене, което толкова приличаше на овчо блеене, че Алиса се смая.

Тя погледна Царицата, която сякаш изведнъж се беше увила във вълна. Алиса потърка очи и пак погледна. Тя никак не можа да разбере какво се беше случило. Намираше ли се тя в едно дюкянче и беше ли наистина… овца това животно, което седеше зад тезгяха? Тя можеше да си търка очите, колкото ще, нищо не се променяше: намираше се в тъмно дюкянче, облегнала лакти на тезгяха, а срещу нея седеше в кресло една стара овца, която плетеше и от време на време я поглеждаше над големите си очила.

— Какво искаш да си купиш? — каза най-после Овцата, като вдигна пак поглед от плетивото.

— Още не знам точно — отвърна любезно Алиса. — Бих искала да поразгледам наоколо, ако може.

— Ти можеш да гледаш пред себе си и от двете си страни, ако искаш — каза Овцата. — Но не можеш да гледаш наоколо, освен ако имаш очи на тила си.

Алиса нямаше очи на тила си, затова се задоволи да обиколи дюкянчето и да огледа полиците.

Дюкянчето изглежда беше пълно с всевъзможни любопитни неща, но най-странното беше, че щом Алиса се взреше по-внимателно в някоя полица, за да види какво точно има на нея, тъкмо тази полица изведнъж се изпразваше, докато останалите полици около нея изглеждаха претъпкани.