Армагедони (Антология)

Не е чудно, че докато над главите ни са надвиснали всички тези сценарии за гибел (както и още много други), всички се чувстваме малко нервни в зората на новото хилядолетие — разделител на времето с огромно свръхестествено значение, защото исторически винаги е бил време на паника за края на света.

Щом тъй или иначе се безпокоите за всичко това, решихме, че сигурно би ви заинтересувало да прочетете за някои от начините, по които може да свърши светът, като вероятно ще ви дадем поводи за нови тревоги или най-малкото ще ви предложим известно забавление и развлечение, докато чакате останалите от нас да напуснат този живот. Ако сте решили да се притеснявате за края на света, значи можете да позволите на водещи световни автори, на мечтатели и предсказатели с най-голямо въображение — на писателите на научна фантастика, които ще срещнете на следващите страници, — да ви покажат някои наистина фантастични (и плашещи) сценарии за космически Армагедони, които биха могли да се случат… а също искриците надежда, които могат да оцелеят дори и ако се случи най-лошото.

Макар, както подозираме, да няма особени изгледи скоро да настъпи краят на света, поне ще се насладите на прочита на едни от най-добрите научнофантастични разкази, които е сътворил нашият стар и уморен свят.

Ала май е по-добре да ги изчетете наистина бързо — просто за всеки случай.

Фредерик Пол

Ферми и ледовете

Един от най-правдоподобните варианти за края на света е ние сами да го унищожим — или чрез необратими вреди, причинени на екосистемата от съвременната промишленост, или съзнателно, като го въвлечем в глобална ядрена битка. Цели поколения израснаха под страшната сянка на Бомбата, откакто свърши Втората световна война. И понякога, например в напрегнатите дни на Карибската ракетна криза, ние наистина бяхме на косъм от натискането на Бутона и започването на Третата световна, която вероятно би обрекла човечеството на изтребление. А в сегашната епоха след Студената война предпочитаме да се поздравяваме, че сме оставили в миналото заплахата от атомния Армагедон. Уви, нови държави като Индия и Пакистан влязоха в клуба на ядреното въоръжаване и тези самодоволни поздрави могат да се окажат преждевременни. Нищо чудно атомната схватка да е дори по-вероятна сега, защото възможността за сдобиване с ядрени оръжия е достъпна за прекалено много страни, не както в старото време на „равновесието на страха“ и противопоставянето на двете свръхсили.

Не е лесно да открием по-силно пресъздаване на онова, което би се случило след натискането на Бутона, от разкъсващия сърцето и неимоверно тъжен разказ на следващите страници. За съжаление той никак не е остарял в което и да е значимо отношение, въпреки че е написан преди четиринайсет години. И нека в името на всички ни се помолим да не се окаже пророчески.

Като творец, чиято кариера обхваща почти цялото развитие на съвременната научна фантастика, Фредерик Пол е един от основните фактори за оформянето на жанра — в ролята на писател, редактор, литературен агент и съставител — в течение на почти петдесет години. Той е създателят на „Стар“, първата продължителна поредица от антологии с НФ, и редактор на групата списания „Галакси“ от 1960 до 1969 г. (тогава сродното на „Галакси“ списание — „Уърлдс ъв Иф“ — завоюва три пъти поред наградата „Хюго“ за най-добро професионално периодично издание). Като писател неведнъж е печелил „Хюго“ и „Небюла“, както и Американската награда за книги и френския приз „Аполо“. Между романите му има няколко в съавторство с покойния С. М. Корнблът — сред тях „Венериански търговци“, „Самакитка“ и „Гладиатор на закона“, — както и множество самостоятелни, например „Гейтуей“, „Човекът плюс“, „Отвъд синия хоризонт на събитията“, „Пришествието на квантовите котки“ и „Миньори в Облака на Оорт“. Сред многото му сборници са „Злато в края на звездната дъга“, „В ямата на проблемите“ и „Най-доброто от Фредерик Пол“. Написал е и публицистична книга заедно с Айзък Азимов — „Нашата разгневена Земя“, подлагаща на безпощаден анализ различните начини, по които продължаваме да съсипваме екосистемата на единствената си планета. По-наскоро бяха издадени неговите романи „О, първопроходецо!“ „Обсадата на вечността“ и „Далечният бряг на времето“.

* * *

На деветия си рожден ден Тимоти Клеъри не получи торта. Прекара го целия в една ниша на пътническия терминал на „Транс Уърлд“, на летището „Джон Ф. Кенеди“ в Ню Йорк, като дремеше неспокойно и понякога проплакваше от изтощение или страх. За ядене имаше само поизсъхнали пастички от количката на бюфета, и то не много, а бе притеснен до вцепеняване, защото се напика в гащите. Три пъти. Да се добере до тоалетните през навалицата от бегълци беше, общо взето, невъзможно. Имаше към две хиляди и осемстотин души в пространство, предназначено да побира само нищожна част от тази тълпа, и всички бяха обзети от едно и също желание. Махни се! Качи се на най-високия връх! Свий се и замри право в сърцето на най-обширната пустиня! Бягай! Скрий се!…

И се моли. С цялата си душа, защото даже бегълците, които с бой успяваха да се натъпчат в редките самолети и дори да излетят, нямаха особена надежда да намерят убежище, накъдето и да ги отнесеше крилатата машина. Разделяха се семейства. Майки набутваха своите пищящи деца в реактивния лайнер и потъваха отново в гъмжилото, преди самите те да запищят, но по-тихо.

Засега нямаше заповед за изстрелване или поне не се бе разчуло да е дадена, затова може би още имаше време за спасение. Мъничко време. Достатъчно, за да се натъпче терминалът на „Транс Уърлд“, както и всички останали летища навсякъде, с пълчища от ужасени хора. Нямаше съмнение, че ракетите са готови да излетят. Опитът за преврат в Куба се развихри необуздано и една атомна подводница удари по друга с ядрена бойна глава. Всички бяха единодушни, че това е сигналът. Следващото действие щеше да бъде и последното.

Тимоти не знаеше почти нищо за събитията, но пък и нищо не би могъл да стори… освен да плаче, да сънува кошмари и да се подмокря, а всичко това вече се случваше на малчугана. Не знаеше и къде е баща му. Не знаеше и къде е майка му, освен че отиде някъде, за да се опита да се свърже с баща му. Но после тълпата се втурна изведнъж, щом три боинга 747 обявиха, че приемат пътници, и Тимоти бе отнесен далеч от мястото, където стоеше. Стана и по-лошо. Както беше мокър и хремав, започна да му прилошава. Младата жена, която му донесе пастичките, разтревожено опря длан в челото му и я отдръпна безпомощно. Момчето имаше нужда от лекар. Същото обаче важеше за още стотина други — възрастни хора със сърдечни болести, гладни бебета и поне две жени пред раждане.

Ако ужасът бе отминал и трескавите преговори бяха завършили успешно, вероятно Тимоти щеше да се събере отново с родителите си, за да порасне, да се ожени и да ги дари с внуци. Ако едната или другата страна бе успяла да нанесе изпреварващ удар, да разгроми другата и да се спаси, четирийсет години по-късно Тимоти би могъл да е циничен полковник с посивяваща коса в американската военна управа на Ленинград. (Или личен слуга на руски полковник в Детройт.) Или ако майка му бе проявила малко повече настойчивост по-рано, би могъл да се озове в самолета с бегълци, които стигнаха до Питсбърг точно навреме, за да се превърнат в плазма. Или пък ако наглеждащото го момиче се бе уплашило малко повече и бе проявило повече смелост и някак бе успяло да го промъкне през гъмжилото до импровизираните клиники в главния терминал, току-виж някой му бе дал лекарство и се бе намерил още някой да го закриля и да го отведе в убежище, за да оцелее…

Но всъщност тъкмо това се случи!

Тъй като Хари Малибърт пътуваше за участие в семинар на Британското междупланетно дружество в Портсмут, вече пийваше мартини с джин „Бийфитър“ в клуб „Амбасадор“ на летището, когато пренебрегваният телевизор до бара накара всички да го забележат.

Онези глупави системи за оповестяване на нападение с ядрени оръжия, които радиостанциите изпробваха от време на време, но отдавна никой не им обръщаше внимание… Ама че работа, този път беше наистина! Говореха сериозно! Беше зима и заради силния снеговалеж бездруго отложиха полета на Малибърт. Преди да наближи новият час за излитане, върху всички полети наложиха забрана. Никой нямаше да потегли от „Кенеди“, докато някакъв чиновник някъде си не вземеше решение да ги пусне.

И почти веднага летището започна да се пълни с желаещи да избягат. Клуб „Амбасадор“ не се претъпка веднага. Три часа стюардът на входа решително връщаше всеки, посегнал към звънчето, ако не видеше малкия червен пропуск. Но когато храната и напитките в главния терминал почти свършиха, началникът на наземните служби отвори клуба за всички. Така не помогна да се облекчи навалицата отвън, само я пренесе вътре. Почти незабавно комитетът от лекари доброволци извоюва по-голямата част от клуба, за да се заеме с болните и пострадалите във все по-гъстите тълпи. А хората като Хари Малибърт бяха изтласкани в бара. Там го позна един човек от наземните служби, който си поръча джин с тоник не толкова заради алкохола, а за да поеме малко калории.

— Вие сте Хари Малибърт. Веднъж слушах ваша лекция в Северозападния университет.

Малибърт кимна. Обикновено отвръщаше учтиво „Надявам се, че ви хареса“, но този път нормалната любезност не му се стори уместна. Нито пък нормална.

— Прожектирахте ни диапозитиви от Аресибо — унесено промълви мъжът. — И казахте, че радиотелескопът можел да изпрати послание чак до Голямата мъглявина в Андромеда, на два милиона светлинни години оттук. Стига и там да имало не по-лош радиотелескоп, за да го приеме.

— Запомнили сте съвсем точно — изненада се Малибърт.

— Голямо впечатление направихте, доктор Малибърт. — Мъжът си погледна часовника, поумува и отпи поредната глътка от чашата си. — Наистина прозвуча чудесно — с големите телескопи да прослушваме за съобщения от чужди цивилизации някъде там из космоса. Може би да чуем някои от тях, да се свържем, да не сме сами във вселената. Накарахте ме да се питам защо още не сме виждали онези, другите хора, тук или поне не сме ги чували… — той се озърна сърдито към подредените и охранявани самолети навън — … но май вече знаем защо е така.