Армагедони (Антология)

Не се виждаше никакъв порядък в експериментите, нито пък накъде водят те. Нямаше нищо, което да ги свързва, освен може би прецизността. Вероятно сър Робърт бе свързвал най-добрите възможни метали и негасена вар, преди да използва полученото в истинската си работа.

— Лорънс — извика го сър Робърт, — ела насам. — Беше се изправил до една от пневматичните вани, докато зад гърба му Хамп и другите продължаваха работата си със сандъците. — Ето — посочи една от обърнатите бутилки, — свърших много неща с газ, получен от сяра и селитра. Искаш ли да видиш?

Започна да показва на Къруел някои от възможностите на този газ, като споменаваше от време на време как той ще бъде част от големия експеримент. Започнаха да се движат от маса на маса към вана или друго работно място, сякаш едно или друго нещо ги викаше. По едно време свалиха рединготите си, а след още известно време — и перуките си. Къруел даваше идеи за допълнителни доставки и други процеси. Работниците влизаха и излизаха, после пак дойдоха. Не обръщаха внимание на двамата мъже, надвесили се над ваната.

По някое време Хамп запали свещи в помещението и свърши с разопаковането. След това си тръгна. Свещите изгоряха.

Към единайсет вечерта двамата учени се затътриха към къщата, говорещи, жестикулиращи, щастливи като мишлета и огладнели като вълци. Всички бяха заспали.

Беше втората седмица от гостуването на Къруел. Нещо притесняваше сър Робърт. Маргарет и Хамптън можеха да го потвърдят. Сър Робърт изглеждаше отнесен по средата на разговори или експерименти. Чертаеше планове на големи листове хартия с дебел черен молив, а след това ги късаше и разхвърляше из къщата или лабораторията.

Повечето от тях бяха часовникови устройства, зъбци, предпазители. Нищо не го задоволяваше.

Къруел започна да разбира, че всички експерименти и процеси в лабораторията са взаимно свързани в една голяма конструкция. Тя беше амбициозна, сложна и според Къруел най-вероятно нямаше да проработи. Повечето от тях се съсредоточаваха върху пречистването на флогистона по същия начин, по който пречистеният въздух се получава от обикновен въздух. Помисли си, че има твърде много вероятности и всичко зависи от едновременното извършване на най-малко четири основни процеса. Ентусиазмът на сър Робърт обаче го бе заразил и заедно с Хамп започнаха да сглобяват по-дребни части от апарата и материалите. Сър Робърт говореше все по-малко и по-малко, работеше все повече и повече и ставаше все по-разочарован.

Една сутрин, когато заедно с Къруел вървяха към лабораторията, бяха прекъснати от изненадан възглас. Когато се обърнаха, видяха, че пазачът на Атоул язди бавно към тях по пътя. По коловоза пред него вървеше завързан мъж. Той бе облечен в панталони от еленова кожа и жакет, който бе виждал и по-добри години.

— Хванах го жив, ваша светлост — каза пазачът, който бе ирландец. — Изстрелът му беше най-добрият, който някога съм виждал. Право в една от вашите тетерки — продължи и извади перушинестото доказателство от чантата, закачена на седлото му. — Трябва ли да го заведа в полицията, или да го пребия още тук?

— Като че ли не си го направил вече — измрънка мъжът с кожените дрехи.

— Тихо! — извика пазачът и дръпна въжето.

Сър Робърт бе застинал на място и гледаше втренчено.

— Каква пушка е използвал?

— Ето я — каза пазачът и подаде пушка „Кентъки“.

— Не съм направил нищо — обади се мъжът.

— Точно така — отвърна му пазачът и го удари зад ухото с приклада на собствената си пушка.

— Това не е нужно, Маккартни — спря го сър Робърт.

— Ох, ох, ох! — скимтеше мъжът, който бе паднал на земята.

— На какво разстояние беше тетерката? — попита сър Робърт.

— Между осемдесет и сто крачки, милорд — отговори Маккартни.

— Да бъда проклет, ако не беше на повече от сто — възрази мъжът, лежащ на пътя.

— А можеш ли да стреляш на повече от четиристотин метра?

— Колко голяма е целта и с какво оръжие?

Сър Робърт се замисли малко.

— Целта има диаметър шейсет сантиметра, а оръжието е каквото поискаш.

— Бих взел пушка „Филаделфия“, калибър 60 — отвърна мъжът, — и мога да го направя.

— Готово! — заяви сър Робърт. — Бъди тук на разсъмване на 21-ви този месец. Ще имаш пушка „Филаделфия“, своята ще задържиш и ще получиш златна монета за изстрела.

— Каква е уловката? — попита мъжът.

— Абсолютно никаква. Ти реши проблем, който е много важен за мен.

— Не трябва да убивам човек, нали?

— Не, не! Как се казваш?

— Бъмпо.

— Добре, Бъмпо. Направи този изстрел, за който ти казах, и ще можеш да ловуваш постоянно на моите земи. Какво ще кажеш?

— Но, сър… — обади се Маккартни.

— Развържи този човек, Маккартни — заповяда сър Робърт, — за да можем да си стиснем ръцете за сделката.

Въжетата бяха развързани и Бъмпо смирено стисна ръката на сър Робърт.

Поставиха апарата за Великия експеримент в полето, близо до гората и на три километра от къщата. Това бе на около четиристотин метра от една стара индианска могила, която според сър Робърт можеше да послужи като чудесно място за наблюдение на зрителите.

Експериментът имаше много прекъсвания, всички отнасящи се до голямото стъклено кълбо, поставено в центъра. То бе заобиколено от кофи с дървени въглища, вани и големи кани. Над всичко това издигнаха навес, за да предпазят конструкцията от случайни повреди.

Поканите бяха изпратени за сутринта на 21-ви, ако времето позволява.

Следобед на 19-и свързваха последните части от оборудването. Тогава дочуха далечен звук като слаба гръмотевица или фойерверките на 4-ти юли.

Сър Робърт се измъкна изпод ваната, която инсталираше.

— Какво е това?

Хамптън се обърна на юг, откъдето идваше звукът, и каза усмихнато:

— Гълъби.

Шумът се усилваше като силен вятър по време на буря.

— Ето, идват — каза Хамп.

На юг се виждаше неясно петно на хоризонта, което се сви, а после се разпръсна.

— Гълъби? — попита Къруел с лице, изцапано от кофата с дървени въглища. — С такъв шум?

Изправи се до чернокожия, който посочи:

— Прелетни гълъби. Идват отново на север да свият гнезда. Всяка година по това време.