Армагедони (Антология)

— Не желая да прекарам последния си час в килия. Ако беше взел колата, щяхме да имаме някакъв шанс…

— Да избягаме оттук. Правилно. Аз исках да докарам колата…

Но в този момент и двамата се сринахме напълно и се наложи да вървим, като се подпираме един на друг, за да пазим равновесие.

На Родео Драйв имаше поне половин дузина бижутерски магазини. И не само това. Играчки, книги, ризи и вратовръзки с чудноват модерен дизайн. На витрината на „Франсис Ор“ се виждаше огромен пластмасов куб, пълен с нови монети. Малко по-нататък забелязахме няколко дяволски шантави часовници. Нашето зяпане по витрините имаше допълнителен чар, като знаехме, че бихме могли да счупим стъклото и да си вземем всичко, което ни се иска ужасно много.

Вървяхме ръка за ръка, като ги размахвахме напред-назад. Тротоарите бяха единствено наши — всички други се бяха скрили от лошото време. Облаците продължаваха да бушуват над главите ни.

— Иска ми се да знаех предварително какво се задава — заяви изведнъж Лесли. — Прекарах целия ден, оправяйки някаква грешка в програмата. Сега никога няма да разберем дали работи.

— И какво щеше да направиш със спечеленото време? Да гледаш бейзбол?

— Може би. Не, резултатите вече нямат значение. — Тя се намръщи при вида на рокли в една витрина. — А ти какво щеше да направиш?

— Щях да отида в „Синята сфера“ да изпия няколко коктейла — отговорих веднага. — Келнерките там са голи до кръста. Преди редовно ходех там. Чух, че сега сервирали съвсем голи.

— Никога не съм влизала в такъв бар. Докога са отворени?

— Забрави. Вече е почти два и половина.

Лесли се умисли, докато гледаше огромните плюшени животни в магазин за играчки.

— Има ли някой, когото би убил, ако имаше време?

— Е, знаеш, че агентът ми живее в Ню Йорк.

— Защо него?

— Господи, защо един писател ще иска да убие агента си? Заради ръкописи, които онзи губи, затрупани от други ръкописи. За неговите незаслужени десет процента и за останалите деветдесет, които ми изпраща с нежелание и закъснение. Заради…

Внезапно вятърът изрева и се надигна срещу нас. Лесли посочи напред и ние се затичахме към дълбокото преддверие на вход, който се оказа на магазин на „Гучи“. Сгушихме се до витрината.

Изведнъж вятърът донесе парчета град с размерите на орехи. Някъде се счупи стъкло и алармите нададоха тънки, слаби гласове на фона на бурята. Вятърът носеше не само град. В него имаше и камъни!

Долових мириса и вкуса на морска вода.

Притискахме се един о друг в скъпо струващото празно място пред „Гучи“. Измислих нов термин, обречен на кратък живот, и изкрещях:

— Сезонът на Новата! Как, мътните го взели, може…

Но дори аз не се чувах, а Лесли изобщо не разбра, че викам.

Сезонът на Новата. Как стигна дотук толкова бързо? Ако мине през полюса, ударната вълна на Новата ще трябва да измине около шест хиляди километра — най-малкото за пет часа.

Не. Ударната вълна ще се придвижи в стратосферата, където скоростта на звука е по-голяма, а после ще се спусне надолу. Три часа бе достатъчно време. Все пак, помислих си, не трябваше да се прояви като надигащ се вятър. От другата страна на Земята избухналото Слънце разкъсваше атмосферата ни и я разпръскваше към звездите. Ударната вълна трябваше да дойде с един-единствен гигантски гръм.

За момент вятърът утихна и аз се затичах по тротоара, дърпайки Лесли след себе си. Намерихме заслон при друг вход, когато вятърът отново се засили. Стори ми се, че чух сирена, която идва да се отзове на алармите.

При следващата пауза преджапахме през булеварда и стигнахме до колата. Седяхме задъхани и чакахме парното да ни постопли. Обувките ми бяха прогизнали. Мокрите дрехи лепнеха по тялото ми.

— Колко още? — викна Лесли.

— Не знам. Сигурно имаме известно време.

— Ще трябва да си направим пикника вкъщи!

— При теб или при мен? При теб — реших и подкарах колата.

V

Булевард Уилшайр бе наводнен на места до тасовете на колелата. Вихрушките от град и суграшица се бяха превърнали в равномерен, барабанящ дъжд. Пред нас се стелеше плътна ниска мъгла, стигаща до кръста. Тя се разбиваше в колата, минаваше над покрива и се завихряше след нас. Шантаво време.

Сезонът на Новата. Ударната вълна от нажежена, свръхнагрята пара не дойде. Вместо нея се появи само горещ вятър, бушуващ из стратосферата, чиято сила затихваше, за да образува странни вихрушки над самата повърхност на Земята.

Паркирахме незаконно на горното ниво на паркинга. Бегъл поглед към долното ми бе достатъчен, за да видя, че е наводнено. Отворих багажника и вдигнах две тежки хартиени торби.

— Трябва да сме луди — рече Лесли, като поклати глава. — Няма да успеем да изядем всичко туй.

— Нека все пак го отнесем горе.

Тя ми се изсмя.

— Ама защо?

— Просто прищявка. Ще ми помогнеш ли да ги вземем?

С по две пълни ръце се качихме на четиринайсетия етаж. В багажника останаха още две торби.

— Зарежи ги — каза Лесли. — Взехме предястията, бутилките и ядките. Какво друго ни е нужно?

— Сирената. Бисквитите. Гъшия пастет.

— Забрави ги.

— Няма.

— Ти не си с всичкия си — обясни ми тя, като говореше бавно, за да разбера. — Можеш жив да бъдеш сварен, докато слизаш. Възможно е да не ни остават повече от няколко минути, а ти си хукнал за храна за цяла седмица. Защо?

— По-добре да не казвам.

— Върви тогава! — и тя трясна вратата със страшна сила.

Пътуването с асансьора си бе истинско изпитание. Не преставах да се чудя дали Лесли не беше права. Свистенето на вятъра бе приглушено тук, в сърцевината на сградата. Имаше вероятност бурята да скъса някъде електрически кабели и аз да си остана в тъмната затворена кабина. Но успях да стигна долу.

Горното ниво вече бе залято до колене във вода.

Втората ми изненада беше, че тя бе хладка като вода във вана след къпане, в която не е много приятно да се кисне. Над повърхността й се стелеше пара, докато не бе отнесена от вятър, чието виене прокънтя из бетонната камера като писъците на обречените.

Изкачването бе поредното изпитание. Ако онова, което си представях, бе станало, ако ураганен вятър от прясна пара ме застигнеше сега… Чувствах се пълен идиот… Ала вратите се отвориха и лампите дори не премигнаха.

Лесли не искаше да ме пусне.

— Махай се! — викна тя през заключената врата. — Върви да си ядеш сиренето и бисквитите някъде другаде!

— Да нямаш друга среща?

Направих грешка. Изобщо не получих отговор.

Почти можех да схвана гледната й точка. Допълнителната разходка за останалите торби не бе нищо особено, за което да се караме, но и защо пък трябваше да бъде? Колко ли щеше да продължи любовната ни връзка във всеки случай? Още час, с късмет. Защо да отстъпвам при напълно сериозна причина, за да се запази такова преходно нещо?