Белият гущер

5

През първите седмици като че ли всичко бе съвсем наред, сякаш внезапно се бяха върнали в доброто старо време, преди още да се роди техният син. Алекси отново започна да готви своите вкусни яхнии, своите фино подлучени гозби, с които бе прочут дори между колегите си. Пералнята просто пееше в ръцете му. Някоя и друга усмивчица се появи върху посърналото лице на Корнелия. Това още повече окуражи Алекси и той направи това, което никога досега не бе правил — заведе сам жена си на концерт. След това я заведе и на театър, без да се заинтересува какво дават. Но даваха „Призраци“ от Ибсен. Корнелия се върна у дома си съвсем разстроена, макар че външно не се издаде. И все пак Алекси разбра и стана още по-внимателен към жена си. Сега той едва поглеждаше към Неси, сякаш момчето наистина бе виновно за всичко. Но Неси ни най-малко не се разтревожи от това. Тоя грозен и космат човек му досаждаше, неговото натрапчиво внимание му тежеше много повече от грижите на тия бездарници — учените мъже. Но от тях все пак научаваше нещичко, а от баща си нищо. За него баща му беше чисто и просто един ограничен човек и нищо повече. Малко повече го интересуваше майка му, макар че не разбираше защо. Все пак нейната отчужденост и хладина му се струваха много по-привлекателни.

Макар да не беше никак наблюдателен, Неси все пак забеляза, че майка му дори престана да поглежда към него. След всеки изминат ден ставаше все по-плаха и замислена, все по-невидима в големия дом. Докато Алекси беше на работа, тя не излизаше от стаята си. След временното разведряване облаците отново се сгъстиха, тя по цели дни прекарваше в някакво безволево състояние на апатия и меланхолия, които биха изплашили Алекси, ако можеше да я види. Но пред него тя се оживяваше, макар и изкуствено и пресилено, опитваше се да го слуша какво говори, понякога и тя проронваше някоя дума. Корнелия наистина обичаше мъжа си и го жалеше за лошия шанс в живота му, главно задето се бе оженил за нея. За беда точно по това време Алекси попадна на някаква следа в своята научна работа. И се втурна в посоката като стар уморен пес, който за пръв път е подушил дирите на сърна. Отчаян от сина си, уплашен от собствената си жена, сега той се зае за работа с някаква нечовешка амбиция, която стресна дори неговите колеги. Може би през тия дни дълбоко вярваше, че ще изведе най-сетне своя институт на световната арена на науките.

Но понеже, както винаги, силите явно не му достигаха, той четеше и четеше, а вечер пламналата му от мисли глава просто не му позволяваше да заспи. Въртеше се с часове в леглото си, без да съзнава, че близо до него лежи безсънна и жена му, уплашена до смърт, че той може да разбере това. И все пак Алекси го разбра. По-скоро го усети пълното му с любов сърце, то първо се ослуша внимателно в нейното безшумно дишане, то откри истината.

— Ти не спиш ли, Корнелия? обади се Алекси тихичко.

— Сега се събудих — излъга тя.

Но Алекси не се излъга. И внезапно с някакъв вътрешен потрес осъзна, че отново я бе забравил. Той помълча поразен, после отново проговори:

— Корнелия, какво става с теб? Какво те измъчва?

Но Корнелия мълчеше, Алекси имаше чувството, че остана съвсем без дъх.

— Трябва да ми кажеш, не разбираш ли? — продължи той умолително. — Това ще те облекчи, ще видиш как изведнъж ще ти олекне.

С цялото си сърце тя усети добротата му. И разбра, че не може повече да мълчи.

— Не знам, Алекси — отвърна тя безпомощно. — Просто се чувствувам излишна на тоя свят. Излишна и никому ненужна. Аз само тровя твоя живот, преча ти, по най-ужасен начин убивам твоето самочувствие.

— Много добре знаеш, че това не е вярно! — отвърна горещо Алекси. — Аз те моля, кажи ми истинската причина. Да не би да е Неси?

— Не знам! — отвърна сломено Корнелия. — Просто не се разбирам. Но то стана, откакто той се роди.

— Какво те дразни в него? Какво ти е непоносимо?

— Нали ти казах, Алекси, че не разбирам. Може би неговата безчувственост. Той не обича ни мен, ни теб, ни дори себе си. Той никого и нищо не обича на тоя свят… Нима това е човек?… Нима се е родил от нас? Просто не мога да го повярвам. И то ме плаши, не разбираш ли?

— Глупости, мила! — възкликна спонтанно Алекси. — Само това не бива да те тревожи.

— Защо, Алекси? Моля ти се, обясни ми.

— Ами то е толкова просто! — отвърна доста ободрен Алекси. — Както виждаш, момчето се роди с много силен, изключителен ум. Сега, поне в тая възраст, той доминира над всичко. И потиска с мощта си всичко друго — чувства, инстинкти, страсти. Сега те са в него, но все още не могат да се проявят.

— Не знам! — каза Корнелия. — Аз мисля, че просто се е родил безчувствен.

— Не, не, невъзможно е! — възкликна горещо Алекси. — Ами ти знаеш, че чувствата на тоя свят никнат най-бавно. Големите, силните чувства, искам да кажа. И за съжаление вехнат най-бързо. Те ще поникнат и у него, Корнелия. Ако разумът е наистина светлина, то ще му посочи верния път.

— Защо разумът, Алекси — каза тихо Корнелия. — Не помня първото чувство, което се е родило в мене! Но когато съм видяла първото цветенце в живота си, аз просто съм знаела, че го обичам. И тогава никак не ме е интересувало как се казва то, къде расте, колко тичинки има. За мен е било достатъчно, че е цвете.

— Все пак ти си жена, мила… Ще видиш, че той ще се промени.

— Може би! — каза безнадеждно Корнелия. — Но всичко, което пониква трудно, живее анемично и бързо умира.

Алекси знаеше, че е права. Но да се съгласи с нея, означаваше да я остави без надежди.

— И все пак всичко зависи от почвата! — възрази той с последни сили. — Само от почвата, Корнелия… На добра почва всичко изниква високо и силно…

Алекси дори не подозираше, че тоя безнадежден разговор ще помогне толкова много на Корнелия, ще събуди у нея такива надежди. И все пак стана точно това. За пръв път от толкова месеци някакъв блясък се появи в погледа й и някаква плаха надежда може би. Минаха още няколко дни и тя отново се докосна до лирата си, до нейните силни и жилави струни, които издаваха толкова нежни звуци. Когато Алекси я чу, той знаеше, че са преминали някакъв много важен, може би съдбоносен праг.

И тоя странен дом отново заживя своя обикновен делничен живот, тоя път без никакви особени сътресения. Алекси все повече губеше интерес към Неси. Докато един ден осъзна, че и той се плаши мъничко от сина си — може би не от самия него, а от неговия хладен поглед, от студения и безразличен начин, по който изказваше своите мисли и съждения. Като че ли нямаше нищо общо между тях, макар да бяха баща и син. Четеше все повече и повече, с някаква невероятна бързина. Като го гледаше понякога как бързо прелиства страниците, Алекси с основание се питаше дали момчето размисля върху това, което чете. Той просто поглъщаше книгите, без да трепне нито едно мускулче по красивото му лице, без да се появи дори най-малката бледа искрица в очите му. Приличаше на змия, която гълта своите жаби и мишки без никакви признаци на лакомия и задоволство — просто за да ги има в стомаха си.

Колкото и да изглежда странно, точно по това време възникна и въпросът за неговото образование. Но как да го пратят на училище, когато едва бе навършил годините за детски дом? Пък и учените мъже ясно съзнаваха, че ще му бъдат тесни стените на кое да е нормално училище. Както вървеше, на седем години може би трябваше да постъпи не в първоначално училище, а в университет. Но как, с какъв документ? Кой ще му издаде диплом? Задочно или частно учене на тая възраст в закона не беше предвидено.

Доцент Колев се зае с естетическото възпитание на Неси, без да се смущава от факта, че такъв предмет изобщо не съществува в учебната програма. И той бе решил да нахлуе в тая свята област с нови средства и методи, които бе обмислял години наред. И дори да напише научен труд, който да разтърси задрямалата педагогическа мисъл. Доцент Колев разбираше много добре, че опитът му ще бъде много труден, дори рискован. Да се изгради хармонично развита човешка личност е доста по-трудничко, отколкото да се изобрети електронна машина. И все пак младият доцент и насън не очакваше, че ще удари главата си в такава непроницаема бетонна стена. След неколкомесечна упорита работа той се увери, че Неси не може да има към „света на прекрасното“ никакво друго отношение освен презрително.