Без шанс за разпознаване

Беше се ударил лошо, но нямаше нищо счупено — разбрал го беше веднага. И ако стъкленото му око не беше изхвръкнало още докато летеше между мокрите листа и клони, и не си беше разкървавил носа, може би никога нямаше да му дойде наум за това, което последва. Беше играл този спектакъл толкова често, че нямаше как да не се сети и сега за това, как беше плашил приятелките на Джек Сантори. Преструвайки се на мъртъв.

Притаи дъх, изблещи здравото си око и изобщо не понечи да изтрие кръвта от носа си — остави я свободно да шурти. Сдържането на дъха се оказа най-трудната задача, но и най-важната за успеха на представлението. Момичетата се плашеха именно заради неподвижната му гръд.

Мъжът от съседното дърво вече беше слязъл от него, когато Бен се беше приземил, и се затича към него. Шмугна се през храсталака, оказал се на пътя му, и се озова край непомръдващото тяло на Бен по същото време, когато откъм къщата долетя устремения към дърветата глас на Дафи:

— Бен? Бен?

Мъжът се извърна нервно по посока на гласа, после се наведе над лежащото момче и погледна право в очите му — при вида на червената безформена маса на вдлъбнатината за липсващото око видимо потръпна. После го побутна с крак, проверявайки за признаци на живот. Номерът на Бен се състоеше точно в това: да насочи вниманието на отсрещния изцяло към липсващото око, за да не му дойде наум да го огледа по-обстойно.

Двамата се измериха с поглед, Бен доби съвсем ясна представа за физиономията на надвесения над него човек, който от своя страна видя пред себе си мъртво момче със счупен врат.

Мъжът без лице, с очи като дупки, изрязани в кората на тиквен фенер за празника на Вси светии, се затича и се изгуби между дърветата, щом чу задната врата да се затръшва — явно Дафи се беше отказала повече да търси Бен.

Бен не помръдна, чу как мъжът се върна обратно и зави към неголемия парк, не помръдна и когато чу познатия шум от задвижващата се верига на велосипед.

Колкото и да се мъчеше да се убеди, че трябва да остави мъжа да си отиде, не успя, душата му жадуваше реванш, любопитството му действаше в този момент като наркотик. Приседна и видя мяркащия се между дърветата силует на мъжа, отдалечаващ се на велосипед.

Бен отри с ръкав кървящия си нос и се втурна към бараката зад къщата. Неговият велосипед беше там. Трябваше да го направи. Трябваше да последва този човек.

Правеше го заради Емили — каза си — и заради бъдещето и на двамата. Правеше го, за да помогне на Дафни. Но истинската причина беше далеч по-проста. Правеше го, за да изкупи вината от предишното си престъпление — вмъкването в микробуса и вземането на парите. За да стане герой. Това беше неговият шанс — усети го интуитивно. Нямаше да остави шанса си да отлети.

Скочи върху велосипеда и потегли с все сила по алеята към улицата, загърбвайки стъкленото си око и заедно с него и бремето на целия си минал живот.

62.

Къщата, в която беше наел стая Джони Гарман, се намираше в една пресечка, успоредна на шосе „Йеслър“, в квартал, където съжителстваха хора от най-различни раси и имаше както кухни за бедни, така и клиники за акупунктура. Беше двуетажна, покрита с кафяви шинди, и приличаше по-скоро на евтин мотел.

Проявявайки явно незачитане към заповедта на Шосвиц, Болд се обърна за помощ към Дани Коч от „Техническо обслужване“.

Правило номер едно при задържане на подпалвач или бомбаджия беше в никакъв случай да не нахлуваш в къщата му. Само експерти можеха да влязат на такова място, и то с повишено внимание, понякога през пробити от тях отвори в стените, а не през съществуващите врати. При никакви обстоятелства Болд нямаше да се опита да залавя Гарман, докато е в апартамента си. Щеше да го арестува на улицата, където можеше да бъде обкръжен. Но засега този арест се отлагаше, каза си Болд, и то поради две причини: щяха да са нужни повече хора, освен това се надяваше да му се предостави нова възможност да види Гарман и да го проследи, очаквайки той да го заведе до доказателство, което със сигурност да го изобличи като автор на палежите.

Придвижиха се дотам отделно, Гейнис паркира през две пресечки в западна посока, на „Вашингтон“, откъдето се откриваше чудесен изглед към предната фасада на къщата, Болд зае позиция на Южно осемнадесето авеню, близо до стар склад, с не много добра видимост към това, което той прие за задния вход на къщата.

Приключи разговора с Коч и се обади в пицария „Домино“. Поръча средно голяма пица със салам и гъби и даде адреса на Гарман — това беше един от най-невинните начини да провериш дали заподозреният си е у дома. Коч пристигна почти едновременно с разносвача на пици, изпревари го с по-малко от минута. Както му беше наредено, паркира на ъгъла на Деветнадесета улица и „Джексън“ и се запъти пеша към колата на Болд. Беше облечен със сини дънки и фланелка с надпис „Национално обществено радио — Слушайте сутрешните програми!“. След като етюдът с пицата приключи, Коч, който го беше наблюдавал с нескрит интерес с помощта на миниатюрен бинокъл, се зае да изясни какво точно се искаше от него:

— Никой не се появи. Или не си е вкъщи, или ако е там, просто е решил да не отваря. Сега, искаш да вляза от задната врата ли, или предлагаш друг начин?

— От задната. Нищо друго. Ако чуеш, че съм запалил двигателя, веднага се махай.

— Достатъчно е тъмно, така че не се притеснявам — отвърна Коч. — Ще пусна фиброоптичната камера под ръба на задната врата. Друго?

— Внимавай за бомбички, приготвени за неканени посетители, провери каква е обстановката вътре, огледай, ако забележиш някакви складирани кутии, кашони и етикетите им, ако е възможно.

— Квартирата е на подпалвача, нали? Колежанина? Внимаваме за запалителни вещества, нали така?

— Така.

— Колко минути? — попита той. — Мога да вляза до шест-седем метра навътре. Цяло пътешествие, сержант. Колко искаш?

— Ако е вътре, отказваш се. Ако не, три до пет минути време. Кратко, но съдържателно. Може ли да записва?

— Ти как мислиш? Камерата е вързана за записващо устройство и образът веднага се вижда на екран. Черно-бял е, но с много добро качество.

— Ако не открием лабораторията му, а и аз не мисля, че е там, каквато и улика да намериш, ще е добре дошла.

Разносвачът на пици опита още веднъж, изглежда беше проверил по списъка в колата си или се беше обадил по телефона до пицарията. Не можеха да го видят, но го чуха да удря по предната врата. Видяха го след малко като зави зад ъгъла с пакета в ръка, явно се беше отказал, защото се качи в колата си и потегли.

— Сега е мой ред — каза Коч, измъквайки се от колата на Болд.

Сержантът се запита какво ли го очаква, като се разбере, че се е възползвал от услугите на Коч. Може би каса бира или бутилка уиски щяха да осигурят мълчанието му. А може би Шосвиц щеше да разбере и скандалът тогава му беше в кърпа вързан. Нямаше избор обаче. И заради собствената му и на семейството му безопасност, и заради безопасността на всички други, много беше важно Коч да си свърши работата с камерата.

Болд наблюдаваше Коч, докато пресича улицата, с раница, прехвърлена през рамо. С маратонки и дънки той не изглеждаше по-различен от хилядите други жители на Сиатъл. Нищо не издаваше в него полицая. Това беше още едно нещо, по което се различаваха — Болд с едрата си фигура и късата си подстрижка нямаше как да не носи отпечатък върху себе си от двадесет и четири годишната си служба в полицията.