Бездна

Хач изтегли дингито на брега, след това извади очуканата си кутия с бои и сгъваемото столче от носа на лодката. Огледа се за миг и си избра място под една самотна бреза. Беше защитено от ослепителните слънчеви лъчи и боите му нямаше да изсъхнат от жегата. Постави кутията и столчето на сянката под дървото, след което се върна до дингито да вземе сгъваемия статив и папката си.

След като се настани, се огледа да избере темата и гледната си точка, да аранжира елементите от пейзажа. Седна и се вторачи към гледката през „екранчето“, което оформи с пръсти, присвил очи, за да схване по-добре разпределението на формите и цветовете.

Отвори папката и внимателно извади голям лист плътна, студено пресована хартия. Окачи я на статива, след това прокара одобрително пръсти по чистата ленена материя. Скъпо удоволствие, но си струваше всяко пени: хартията имаше пори, които щяха да задържат боята и да улеснят нанасянето на подробностите, дори и при метода „мокро върху мокро“, който използваше.

Отви картончетата, с които бе обвил четките си, след това огледа онези, които бе избрал: една с квадратен край, няколко с остри като саби върхове, една „баданарка“ от козя козина и плоска, едносантиметрова четка, с която нанасяше облаците в дъното на картината. След това напълни наполовина с вода кладенчето на палитрата си. После бръкна в кутията с бои и извади тубичка с небесносиня боя, изстиска я в кладенчето и я разбърка, като за миг се ядоса, че наранената му ръка не зарастваше толкова бързо, колкото би трябвало. Намокри хартията с тампон памук, след това се вгледа задълго в пейзажа. Най-накрая пое дълбоко дъх, бръкна с четката в кладенчето и постави широк слой синя боя върху горните две трети на платното.

Докато четката пробягваше по листа с плътни, широки мазки, Хач усети как започва да се освобождава от нещо, което се бе свило като змия в сърцето му. Да рисуваш пейзажи бе оздравителна, пречистваща дейност. И му се струваше добро решение, че се бе завърнал към това място. В годините след смъртта на Джони не можа да намери сили да се върне към купищата черупки на индианците. Ала все пак, след като се бе завърнал четвърт век по-късно в Стормхейвън — и особено сега, след като бе открил скелета на брат си, — Хач се почувства като натикан в ъгъла. Изпитваше болка, но нямаше и край на тази болка. Бяха открили костите на брат му. Може би — ако се решеше на подходяща възпоменателна церемония, — костите му щяха да бъдат извадени изпод земята, където бяха пролежали толкова дълго. А може би щеше да има време и да разгадае дяволския механизъм, който бе причинил смъртта му. Но дори това вече не беше толкова важно. Той можеше да затвори тази глава и да продължи нататък.

Върна се към картината си. Време бе да се заеме с предния план. Блестящите камъчета на брега отговаряха почти напълно на жълтата му охра. А можеше да смеси охрата с тубичка сиво, за да наподоби цвета на купчините от черупки.

Посегна към следващата четка, но чу шума на извънбордов двигател, който приближаваше нагоре по реката. Вдигна глава и забеляза позната фигура — оглеждаше бреговете на реката; загорялата й кожа бе тъмна под сламената шапка с широка периферия. Бонтер го видя, усмихна се и помаха, след това насочи работната лодка на „Таласа“ към брега и угаси мотора.

— Изабел! — извика той.

Тя привърза лодката към брега, след това приближи, като същевременно махна шапката и разтърси дългата си черна коса.

— Проследих те от пощата. Видях те как влезе с лодчицата си в реката и ми стана любопитно.

„Значи такава игра е замислила“, помисли си той: както винаги делова, без сълзливо съчувствие, без сладникави реминисценции за случилото се предишния ден. Изпита огромно облекчение.

Тя посочи с палец надолу, към реката.

— Там има много впечатляващи къщи.

— Група богати нюйоркски фамилии идваха в Блек харбър да прекарат известна част от лятото — отговори й той. — И построиха всичките тези къщи. Рузвелт също е прекарвал лятото на остров Кампобело, на десетина мили северно от тук.

— Аха. — Очите й се разтвориха широко. — Ама я чакай, какво правиш ти? Рисуваш? Мосю доктор, никога не съм очаквала такава артистична дълбочина.

— По-добре да изчакаш със заключенията, когато свърша работата си — отвърна той и нанесе няколко петна върху каменистия бряг с отсечени движения на четката. — Запалих се в медицинския факултет. Рисуването ми помагаше да се отпусна. Открих, че най-много ми допадат акварелите. Особено на пейзажи като този.

— И то какъв пейзаж! — рече Бонтер и посочи купчините черупки. — Боже мой, огромни са!

— Да. Черупките в основата им са навярно отпреди три хиляди години, а онези най-отгоре са от началото на седемнайсети век, когато са били прогонени индианците. — Хач посочи нагоре срещу течението на реката. — По бреговете й има няколко доисторически индиански селища. А и на остров Ракиташ има много интересно поселище на мисмаките.

Бонтер тръгна встрани, изкатери се по покрития с черупки бряг до основата на най-близката могила.

— Но защо са оставяли черупките си точно тук? — извика тя.

— Никой не знае. Сигурно не им е било лесно да го правят. Спомням си, че прочетох някъде, че било свързано с някакви религиозни причини.

Бонтер избухна в смях.

— Аха. Религиозни причини. Археолозите винаги ги изтъкват, когато не могат да разберат нещо.

Хач взе друга четка.

— Кажи ми, Изабел, на какво дължа това посещение? Сигурно има и по-добър начин да прекараш неделите си, вместо да преследваш един застаряващ доктор-ерген.

Бонтер се усмихна палаво.

— Исках да разбера защо още не си ме поканил да излезем за втори път.

— Предположих, че си ме сметнала за слаба ракия. Спомни си какво каза за нас, северняците — че мозъкът е изсмукан от костите ни.

— Това си е съвсем вярно. Но не бих те нарекла слаба ракия, ако добре разбирам термина. Може би повече ще подхожда непреварена ракия. Нуждаеш се единствено от жена, която би могла да те възпламени. — Тя небрежно взе една черупка от омар и я захвърли във водата. — Единственият проблем ще е да се направи така, че да не прегориш твърде бързо.

Хач се обърна отново към картината си. Бонтер винаги излизаше победителка в подобни словесни спаринг-двубои.

Бонтер отново приближи.

— Освен това се боях, че се срещаш с онази, другата жена.

Хач вдигна глава.

— Да, не знам какво е името й: съпругата на проповедника. Твоята стара, стараприятелка.

— И тя е само това — отвърна Хач по-остро, отколкото възнамеряваше. — Приятелка.

Бонтер го изгледа изпитателно и с любопитство и той въздъхна.

— Даде ми ясно да разбера това.

Бонтер сви вежди.

— И ти си разочарован.

Хач отпусна четката си.

— Да ти кажа истината, не знаех какво да очаквам след завръщането си у дома. Ала тя ми даде да разбера недвусмислено, че нашата връзка принадлежи на миналото, а не на настоящето. Всъщност ми написа и писъмце. А от това боли. Но знаеш ли какво? Тя е напълно права.

Бонтер го погледна, устните й бавно се разтеглиха в усмивка.

— На какво се смееш? — попита Хач. — На доктора и на любовните му проблеми? И ти сигурно си имаш своите малки прегрешения.